Към Рая
Нагоре, нагоре, към Рая,
далеч от прогнилата земя,
тръгват към светлината на деня
с устремени погледи в безкрая.
Тръгват, ала не знаят:
за Рая ли са или не?
Не чакат някой да ги отведе
Към светлата топла омая.
По стълбичка вита – превита
да се изкачват започват в миг,
изпращат те поздрав велик
на птиците, що бързо прелитат.
Но на стълбата краят не излиза,
изпотява се всяко чело.
А колко хубаво би било,
Раят към тях сам да слиза!
И тогава, и тогава,
Човекът поглежда надолу,
надолу към вечната злоба,
към вечните шум и врява…
На земята властва нощта.
Сякаш скрила в себе си тайна,
на човека се струва омайна,
украсена от точки светлина.
В тази секунда Раят изгубва
своя блясък и сила измамна,
човекът отново от греха е грабнат
и полита надолу погубен…
Раят остава сюблимен, но пуст!
Защо? Творецът не знае,
а долу е весело, хоро се играе,
любовта е грях, животът – лукс…
© Дилян Георгиев All rights reserved.
