Леденият славей

Навън снегът посипа всичко.

Стрехите са сковани в лед.

Ледът оформен като птичка.

А птичката - като от мед.

Залязва слънцето и шепне:

 - Защо ти, птичке, не летиш?

От мен страхуваш ли се? Трепнеш,

дори от уплах се топиш!

Завя от север вятър хладен,

погали птичката от лед,

погали човката ù гладен

и писна тя с звънлив гласец.

- Пред теб топя се, мило слънце,

наистина изпитвам страх!

Че няма да остане зрънце -

снежинки ледени кълвях!

-Но аз живот в Земята раждам,

че аз на всичко съм баща!

Как мога да не те изяждам?

Че жал ми става от това!

- Поскрий се, слънчице, зад планините.

Аз чакам коледната нощ!

И ако сняг вали от висините,

ще оживея в полунощ.

- Добре, напускам земните простори,

но утре, знай, че ще се върна чак!

Но ако Коледата не го стори,

не бих могъл да те пожаля пак!

Пристъпи слънцето зад планините.

Камбана звънна посред нощ.

Дванайсет пъти го повтори

със нежна и вълшебна мощ.

Под стряхата потрепна славей.

Разпери ледени крила

и ангел му прошепна - ставай!

И към небето с него полетя.