Легенда за Първото ни лято
на С...
А фантастичното ни: Първо лято
оказа се (за жалост!) и последно –
щом птиците събираха се в ято
остана само: чудната легенда...
Вълшебствата, Магията и всичко
във ле́тните нощи́, което беше
се разпиля́ в посоки нелогични
и с всеки по́вик на Страстта грешеше...
Понякога (и то от спомен са́мо!...)
нахлува нещо мило от тогава,
но гасне бързо в Онова отдавна,
че споменът е: Начин но заброва...
И тъй са вече спомените всичко
в безбройните кервани на звездите,
които и в Безкрая нелогично
разнасят пак из Космосо мечтите...
... За Първи път усетили „брътвежа“
на чувствата в душите си невинни –
изплашихме се някак от „метежа“
обхванал сетивата ни интимни!...
Вълшебни бяха ве́черите летни
с приятен хлад изпълнен беше здрача
и вятърът по клоните полегнал –
навре́мени́ игриво заподскачал...
... Повярвали тогава във Звездите
(самите ние две звезди изящни!)
във Космоса подирихме следите,
Вселената, които ни изпраща...
С по-малко: „две звезди“ във Необята
и Вечността останала бе вече –
понеже бяхме слезли на Земята
в разкошната, сега далечна, вечер...
Звездите са населили Земята,
Животът ни не е от Боговете –
в Творението още не познато
нахлували космични ветровете...
И те разнесли тука семената,
(а може би и в Божия угода),
но ние се прехластвахме в телата –
обсебени от своята Природа...
А ве́черите летни невъзможното
предлагаха по начин най-чудесен,
да мога за нощта да ти предложа
дори: „Безброя“ в купола небесен...
И въздухът в нюанси теменужни
със тих ветрец създаваше уюта
във поривите галещи и южни –
с мелодия от Вечността дочута...
Щурците пък нарамили цигулки –
и но́щите изпълваха със врява...
Летяха и премигващи светулки –
с фенерчета тъмата осветяват...
... Внезапно парашутче от глухарче
в замислен порив вятърът донесе –
посегнах, улових го и макар че:
самотно бе – със жар ти го поднесох...
...Дали́ не беше някаква поличба,
дали́ не бе капризът на Съдбата,
или́ пък просто не разбарана притча,
но Лятото бе вече „непознато“!...
* * * * * * * * *
Сега отново лято е в разгара
щурците стържат с лъковете вечер,
но Атмосферата не се повтаря –
годините отмъкнаха я вече...
А някъде от Космоса погледнато
щом някой ден населим Необята –
ще виждаме вълшебството в Легендата
от Първото ни лято на Земята!...
10.01.2022.
© Коста Качев Todos los derechos reservados
в замислен порив вятърът донесе –
посегнах, улових го и макар че:
самотно бе – със жар ти го поднесох.....