Легенда за русалката

Във сърцето на стара и гъста гора
синьо езеро плиска вълни,
а до него стои си русалка една –
надалече се взира с очи.
В лунна нощ край брега тя сияе сама,
наранена, скована от скръб –   
подарила живот – да спаси любовта
със цената на своята смърт.

●●●

Време приказно спряло по тия места –  
непознати, далечни земи,
за момиченце малко – русалка добра
и до днес то легенди шепти...
В тиха пролетна нощ, нейде там, на брега,
тя стояла с ранена душа,
от небето я гледала кръгла луна,
как от скръб съкрушена била.
Много нимфи и елфи явили се там
със молба – тя да спре да тъжи,
сътворили веселие – празник голям,
с танци луди, със песни, с игри...
Тия песни разбудили Водния дух,
ловко всякой от него се скрил.
Той дошъл да узнае какво става тук,
та русалката пак е в сълзи.
Всъщност Водният дух бил и неин баща –
страховит, но добър, справедлив...
– Мили татко – му казала тихичко тя, –
аз се влюбих във Принца красив.
Преди няколко дни, щом премина от тук,
срещнах живи, прекрасни очи...
... След това дъщерята на Водния дух
споделила му свойте мечти...
Доловил във гласчето на свойто дете
недопят, много тъжен рефрен  
и нали бил баща, а и имал сърце,
се почуствал съвсем натъжен.
Съкрушен промълвил: „Нямам аз, разбери,
върху хората никаква власт.”
... Ала щом я погледнал – видял, че гори
и усетил не думи, а страст...
Да помогне, решил се, на свойто дете,
но не знаел с какво, нито как,
а и как се лекува моминско сърце
от досадно противния мрак?
– Аз не мога, Русалке, да сторя това,
но наблизо живее една
много стара, отблъскващо грозна жена,
дето прави безброй чудеса...
... Пожелал ù късмет, търпеливо разкрил,
че я чакат мъчителни дни,
после мигом се скрил – развълнуван, но мил,
във дълбоките сини води.
И  унесена в святите свои мечти,
насъбрала премного кураж –
тя не искала повече тъй да тъжи,
всичко в нея да бъде мираж...

Призовала от тъмната паст на нощта,
от студените нощни мъгли,
остарялата бедна и грозна жена,
дето вършела страшни злини.
И когато дошла тази вещица зла,
с най-чаровна смиреност в гласа,
споделила русалката свойта молба –
на девойка да стане сега.

– Ще изпълня, Русалке, аз твойте молби,
за да бъдеш щастлива и ти,
но сред хората – няма ще бъдеш, уви,
чак до края на своите дни.
Запомни, всяко щастие има цена,
заплатена с горчиви сълзи!
Ненадмината ти ще блестиш в красота
пред безброй завистливи очи.
Ала, трябва да знаеш, сама да решиш,
щом отблъсне те принцът, дете,
като огън блуждаещ в нощта ще гориш,
а пък той след това – ще умре!
Тази вечер легни и добре се наспи,
помисли върху мойте слова...
... И замлъкнала, спряла слова да реди
тая стара, противна жена.

Неусетно в русалката с крехка душа,
по-прекрасна от пролетен цвят,
се пробудила плахо надежда една –
да живее във по-хубав свят.
Как така, в този миг, тя ще легне да спи,
щом е с искрена, чиста душа...
Не желаела миг да изгуби дори
и... смирено приела това...

Развилняла се бурята с грохот зловещ,
кукумявки завили в нощта,
преуспяла магията – опитът вещ –
на старицата, грозна и зла.
Романтичните дни отлетели за миг,
както в пясък потъва вода,
от гърдите ù тихо изтръгнал се вик,
ала тя не разбрала това.
Всичко станало някак си само за час –  
сбрал вълшебния миг хубостта,
пред момичето ширнал се път предстоящ,
да политне навред по света...
В хубавица превърната – капка, сълза –  
невидяна по тия земи,
малко нямо момиче, след свойта мечта,
пожелало самò да върви...

Зазорило се вън. Отишлà си нощта.
Сутринта принцът тръгнал на лов.
Като в чудна игра, нейде тук – на брега,
щяла скоро да пламне любов.
Но нали си е принц и нали е богат –
във охолство безгрижно живял –  
сред огряния в слънце чудесен палат
той опасност до днес не видял.
Имал свита-мечта – от ловец, чак до шут,
имал страшен и силен пазач,
придружавал го даже гадател прочут
и приятел – помощник-готвач.
Полетели без страх върху силни коне,
обградени от много слуги,
да преследват във яростен лов зверове
в непознатите тъмни земи...

Приближил го придворен, страхлив подмазвач –
недорасло, пъпчùво контè,
със заръка от страшния верен пазач –  
принцът дневния лов да възпре:
– Господарю, не спирайте в тоз пущинак
от сокàци, блатà и горù.
Тука слънце не грее и вечно е мрак,
не блестят ни луна, ни звезди.
Даже, чувал съм, бродела вещица зла,
омагьосвала всички поред...
... Ала принцът не слушал, не слушал това,
непрестанно се взирал напред...

Срещу него стояла девойка една –
и огрявала целия свят,
по-красива била от сияйна зора,
заслепила тя принца богат...
"Докога ще се скитам и лутам без цел?" –
сам прошепнал на себе си той
и да спре този поход – внезапно приел –
заповядал на всички: – "Отбой!"
Не задавал въпроси – защо тя мълчи –  
красотата ù мигом приел.
Без да може от нея да свърне очи,
към двореца си той я повел.

●●●

Суматоха. В двореца подготвяли бал,
всеки бързал насам и натам,
а гадателят – сватбата щом не познал,
притеснено покрил се от срам.
Двама стражи, докато стояли на пост,
разговаряли с тиха тъга
и в покруса посрещали гост подир гост,
без да знаят защо е така.
Казал първият: „Принцът ни млад ще сгреши,
ако сватбата случи се днес,
щом не вижда княгинята как се топи,
значи – вече дори е без чест.
И къде го намери туй нямо дете,
неживяло изтънчен живот?
Във двореца пристигна то с голи ръце –
без богатство, без зестра, без род.”
А пък вторият казал: „Недей се гневи,
господарят ни още е млад –
из безкрая лети върху свойте мечти,
още негов е целият свят.
Ще си спомни, навярно, предишния зов,
ще пробуди от сън съвестта,
как княгинята вдъхна в живота му нов
най-доброто в света – любовта.”

Продължили така, ала тихо, без шум
да умуват над тези неща,
но на глас не изрекли, а само наум,
че над тях ще надвисне беда.
Как ще влязат при хората, сбрани накуп,
спотаили огромно "Защо?"
и каква ли промяна очаква се тук –
за добро ли е тя или зло?

Под висящи гирлянди, трофеи, чемшир
и сред дъхави горски цветя,
насъбрали се хора – строени в шпалир,
да посрещнат и те радостта.
В бални рокли – жените, мъжете – в костюм,
елегантност отвред да струи –  
ароматно ухание, дъх на парфюм
и перуки по всички глави.
Във чинии дълбоки, от скъп порцелан,
подредили безброй плодове,
в чаши сто, от масивно сребро с монограм,
питие – за жени и мъже.
Светлината нахлула, избягал страхът,
заблестели стотици слънца,
зазвучали фанфари, настъпил часът,
веселбата да почне сега.
И сред целия пъстър, тъй бляскав кортеж,
тържествуващ, уверен и смел,
непривично спокоен, усмихнат и свеж,
принцът свойта любима въвел.
Лудо влюбен, почти до безумство младеж,  
не докосвал земята – летял!
Съчетавал той сватбата с пищен годеж –
как отдавна това бе мечтал...

Зазвучали цигулки, лютни, кларинет,
красотата на арфа една,
приглушено заплакал самотен корнет
и разбудил у всички страстта.
Със шеги и закачки, с крака и ръце,
забавлявал ги смешният шут –
малък мъж със огромно любящо сърце,
във високи ботуши обут.

Тъй русалката малка попаднала в свят
непривичен, фалшив, грозноват,
заслепена от блясъка в този палат,
от това, че е всеки богат.
За такъв не мечтала, в уплаха сега
усъмнила се в свойта мечта,
съжалила дълбоко, че там на брега –
годеница му станала тя.
И във вихъра луд на това тържество,
сред събрания вкупом народ,
с разтуптяно сърце, туй добро същество,
не усещало дух за живот.
Спотаила се, даже се скрила в страни,
да не пречи на никой – самà,
наблюдавала тихо със тъжни очи –
тия танци не знаела тя.
А увлечен от шумния зрелищен бал,
благородният принц продължил
да танцува, да пее... и сам не разбрал
как княгинята той доближил.
– Мили мой, как така ти забрави за мен? –  
много тихо му казала тя. –
С тази мила девойка си ден подир ден,
любовта ни къде е сега?
– Мила моя – отвърнал, – участвах във лов
из потайни и скрити места,
дето в някаква странна по форма живот
пърхат грозни и зли същества.
Нямат образи те, нямат свой етикет
и душù нямат – хора не са,
ала спазват безропотно приказен ред,
неподвластни са те на страха.
Ти, прости ми, виновен съм, сам не разбрах
как се влюбих и колко сгреших.
Ето, днес се опомних и бързо избрах
начасà да ти стана жених.
Целуни ме, подай свойта нежна ръка,
всяко сторено зло забравù!
Забравù мойте грешки, стани ми жена –
чак до края на нашите дни...
... Но когато навел се, с целувка една,
тази тяхна любов да скрепи,
помежду им внезапно застанала тя –  
мълчалива, с искрящи очи.
Принцът млад и красив, озлобен, саможив
я отблъснал с ръка настрани...
За момичето свършил животът щастлив
на надежди и чудни мечти.

Неусетен от никого Водният дух
се промъкнал и принца проклел.
След видяното, дето се случило тук,
дъщеря си към къщи повел.

●●●

И отново стояла тя, там – на брега,
до баща си и злата жена,
своя полет прекършен видяла сама,
неразтворила още крила.
Изповядала свойта нещастна съдба
пред смирения кротък баща,
че на огън блуждаещ ще стане сега,
от магьосница стара и зла.
– Чуй ме, мило момиче, съдбата ти, знам –
рекла тя, – е във мойте ръце.
Шанс отново аз искам сега да ти дам,
ала принцът красив – ще умре.
Пак ще станеш русалка и пак ще гориш,
във небето звезди ще броиш,
тука с нимфите, с елфите ти ще летиш
и сред песни и смях ще звъниш...

– Моя лик ще смениш, но душата ми не! –
промълвило момичето с плам. –
Аз не искам красивият принц да умре,
щом любов не можах да му дам –
ще му дам свобода, ще му дам светлина,
нека с нея да тръгне на път...
Влязла тихо в студената синя вода
и се свършил за нея светът.  

Но се случило тъй, че сред горския здрач
приближили човечета две –  
онзи верен пазач и помощник-готвач...
Със сълзи във очите си те 
споделили как техният млад господар 
поболял се от мъка и жал,
че обичал русалката с пламенна жар,
ала късно това е разбрал.
Те помолили старата грозна жена
за последна магия сега –  
да направи лекарство, отвара една –
своя принц да спасят от смъртта.
Разярено пропъдил ги Водният дух –
за детето си мило тъжал
и заминал, далече-далече оттук –  
на тъга и на скръб се отдал.
А старицата хукнала бързо след тях
и когато ги стигнала тя,
им подала пакетче, напълнено с прах,
и прошепнала с болка в гласа:
– Ако пие през ден от вълшебния прах,  
ще забрави момичето той.
Ще укрепне. Душата му, тънеща в мрак,
някой ден ще намери покой...
После тръгнала тази магьосница зла
надалече – към други земи.
Не желаела повече никога тя
да извършва такива злини.

Над сърцето на старата гъста гора
и студената синя вода 
се редуват пак слънце, звезди и луна,
но... легендата – спира сега.  

●●●

Не узнах кой това е създал и предал,
хаотично, без никакъв ред.
Принцът мил остарял, даже станал и цар –
оттогава – години безчет...
Тази стара легенда разказах сега –
за момиче с прекрасни мечти
и дори във небето да няма луна,
край брега то самотно мълчи...
То е само русалка и няма душа,
че със нея плати любовта –
като огънче свети до късно в нощта,
през деня пък блести в красота...
И до днес ни задава въпроси без глас,
боязливо, стаено и в страх,
но дарява и обич – за всеки от нас, 
и смирение, чисто от грях.