Лира

Поетът гали струните на девствената лира -

проплаква тихо тя със словото на тишината -

от изворчето на сърцето стихове извират,

които прогласяват: "Да живее свободата!"

Поетът е с камбаната на земната си болка,

звъняща за страдалеца и неговите тръни...

Той знае, че съдбата е горчива и жестока,

но казва: "Да живее пламъчето на духа ни!"

То пали огънчето на сърдечното огнище.

Подобно майчинската ласка там е топлината,

която е за всички страдащи, нещастни, нищи.

Поетът глас е: "Да живее в нас човещината!"

Не се навежда той пред имена и знатни титли -

прекланя се единствено пред името Христово.

Сърцето му е светещ храм на пламенни молитви,

възпяващ: "Да живее поетическото слово!"

Притихва лирата и по земята й отеква

звънът, а после стига до вратата на небето.

Баладата й е апотеозът за човека...

А лирата звучи от всички рани на поета.