Лист мастило...
Жарки думи върху хладна хартия лежат.
Страстта е опасна за чужди ръце.
Очите се впускат като ястреб стремглаво.
И жадно попиват пожара внезапен.
Разгорял се за миг върху бялата кожа.
Със черни отсенки, лумнали в плам.
Покоят прогонили, в душата забили стрели.
С кървящи бодили разсипват мечти.
За прежни страдания, мисли, копнежи.
Изкарват със стон на върха, на манежа.
Без капчица свян, попила в черно мастило.
Най-тайния шепот, вик̀а, в себе си скрило.
Потоци безумни от душата извират.
Навън да прелеят стремглаво препират.
Листата не стигат духа да сберат.
Ни теб да опишат, ни да умрат.
Пороците гневни, гордостта и лъжата.
Да изгорим, заедно с теб, семената.
На всичко това, което ни мъчи.
И трови, и дави, и що ни отлъчва.
От светлата длан на Съдбата правдива.
Като феина длан, като на самодива.
Мислите капят една подир друга.
На белия лист и оставят следи.
Там нарцис покълва, тук теменуга.
И помен няма от прежни лъжи.
“Обичам живота”, ръката изписва
И вдига се. Пада. Мастилото свърши.
Перото мълчи.
© Найден Йотов Todos los derechos reservados
"И вдига се. Пада. Мастилото свърши.
Перото мълчи." много е красиво