Лист мастило...

Жарки думи върху хладна хартия лежат.

И изстиват в сумрака на нашата есен.

Листът хладен е, инак изгаря невнятно.

Страстта е опасна за чужди ръце.

Очите се впускат като ястреб стремглаво.

И жадно попиват пожара внезапен.

Разгорял се за миг върху бялата кожа.

Със черни отсенки, лумнали в плам.

Покоят прогонили, в душата забили стрели.

С кървящи бодили разсипват мечти.

За прежни страдания, мисли, копнежи.

Изкарват със стон на върха, на манежа.

Без капчица свян, попила в черно мастило.

Най-тайния шепот, вик̀а, в себе си скрило.

Потоци безумни от душата извират.

Навън да прелеят стремглаво препират.

Листата не стигат духа да сберат.

Ни теб да опишат, ни да умрат.

Пороците гневни, гордостта и лъжата.

Да изгорим, заедно с теб, семената.

На всичко това, което ни мъчи.

И трови, и дави, и що ни отлъчва.

От светлата длан на Съдбата правдива.

Като феина длан, като на самодива.

Мислите капят една подир друга.

На белия лист и оставят следи.

Там нарцис покълва, тук теменуга.

И помен няма от прежни лъжи.

“Обичам живота”, ръката изписва

И вдига се. Пада. Мастилото свърши.

Перото мълчи.