Често питат ме дали съм луд,
някак си различен, странен;
със амбиции като на никой друг,
с порив нелогичен и спонтанен.
 

Бил съм в мисли и мечти отвеян,
често някак - ставал съм за смях.
И гордо крачел съм по път, осеян
с бодливи тръни и застинал прах.

Вижте, този път аз вярвам, че е мой –
 отговарям пак, със блясък във очите -
Увлечен вървя и след всеки завой
се спирам, да видя над мене звездите.

Те кротко сияят и тихичко шепнат
за отминали геройства, каузи, любов,
за това как хора на хора помагат
и заедно борят се с живота суров.

Да, такъв бих искал светът да е днес
с мислъл за другите, да вършим добро
и пак да си легнем спокойни нощес
със чувства свободни от всякакво зло.

Невъзможно! - казват ми - Абсурд!
Наивно, заблуда, не може да стане!
Не се занимавай, живей си живота,
че само горчивина във теб ще остане!

Замислям се аз и думи пак търся
да опиша най-точно таз мойта мечта,
с ураган от емоции и приток на сили
се сещам да разкажа за история една.

Как няколко души с големи сърца
в обща надежда, мисъл, дори блян,
с мотивация силна творят чудеса
и търсят да направят света по-засмян.

Те вярват в доброто, не скланят глави,
със жар във очите напреде пристъпват
и от тяхната битка със сивите дни
песимизмът и злото страхливо отстъпват.

С размах от идеи, кураж и истински плам
посаждат в сърцата ни нови надежди
и бавно превръщат света тъй голям
в място изпълнено със светли копнежи.

А минувачът минава и пак цъка с език:
Какви са тез лудите, какво ли пак искат?
Той дори и не спира да помисли за миг
как те съдбите ни скъпи в ръцете си стискат.

Защото какво би било без малко любов,
как би изглеждал света без тази искра
и дали бихме се лутали без топлия зов
на именно тези всеотдайни сърца?

Та не е ли добро човек да е вярващ,
и не е ли разумно човек да е луд,
когато умееш надежда да пращаш
дори и във най-дълбокия студ?

И точно тия хора ще търсим във мрака
да ни водят умело през тръни бодливи.
Ще вървим ние с тях, все напред, все нататък,
и нека лудите, лудите - те да са живи!

Април 2017