Безлунни нощи, дълги дни
и пълна папка, спомени кървящи...
Отиват си годините, уви,
сред стъкълца обикновени и лъщящи.
Животът ни се плъзга, като сянка.
Целува ни, и се усмихва, казва:-Знам!
Минава тихо, като лятна дрямка,
и пак накрая си оставаш сам.
Умираш сам! Не може двама,
заедно тъй, някак да заспят.
Но ако не смъртта, животът могат двама,
поне животът, двама да си поделят. ...