С тихи стъпки тихо излезе,

не се обърна, затвори вратата.

А слънцето сякаш залезе,

скри се зад облак луната.

Напусна леглото горещо

с аромат на любов и канела,

а то ми прошепна тихичко нещо,

че съдбата от мен те отнела.

Аз не повярвах в първия миг,

ала студената стая продължи да говори

и гласът ù превърна се във вик -

"няма го", "няма го" - тя ми повтори.

Минаха дни, минаха месеци

без слънце за мен.

Черен бе дори полумесецът,

празен пустееше черният ден.

И ето, отново в празната стая сама,

носи се избледнял аромат -

любов и канела... и малко тъга,

мирис, до болка познат.