4 dic 2007, 14:48

Манастирът 

  Poesía » Odas y poemas
2854 1 24

Obra no adecuada para menores de 18 años

 

Чете се бързо - нищо, че е малко дългичко, за 10-15 мин, но... ПОВЯРВАЙТЕ МИ, НАИСТИНА СИ СТРУВА!!!

 


 

"- Прелестни дами, твърде голям е броят на неразсъдливите мъже и жени, които са напълно убедени, че щом някоя девойка сложи бяло покривало на главата си, а върху тялото си навлече черно расо, престава да бъде жена и да изпитва присъщите на жените желания, сякаш, като стане монахиня, се превръща в камък; а когато същите хора чуят случайно нещо, което да противоречи на тия техни разбирания, се възмущават така, сякаш е извършен бог знае какъв грях против природата; но те постъпват така, без да мислят, и забравят, че самите те се чувствуват неудовлетворени, макар че разполагат с пълната свобода да вършат каквото си искат; забравят и колко е голямо влиянието на безделието и самотата. Мнозина са и тия, дето са напълно убедени, че мотиката и лопатата, лошата храна и несгодите лишават селяните от всякакви похотливи желания и притъпяват техния ум и схватливост. С малката новела, която ще ви разкажа по волята на кралицата, без да прекрачвам определените от нея граници, искам да ви обясня колко много се заблуждават всички, които разсъждават така"

                                                                                                         

                                                                                                        Джовани Бокачо


МАНАСТИРЪТ


 (По идея на Джовани Бокачо
из "Декамерон"- ден трети новела 1)

http://liternet.bg/publish1/bokacho/dekameron/3-1.htm

ЕРОТИЧНА ПОЕМА

ПЪРВО ИЗДАНИЕ

2002 год


ЧАСТ I

Нейде зад далечната дъбрава

хей там, на оня баир,

живеел тайно във забрава

сгушен, но приветлив манастир.


Ограждали го ябълки и вишни,

зидове от каменни грамади,

а в него, осемнадесетгодишни

девойки, все хубави и млади.

Игуменка не възрастна, а строга.

С широко расо като призрак чер.

Все плашела момичетата с бога

и с пъкления дяволски килер.


И с този страх в покорство те живели

и с страх от дявола с лица възбледи,

те най-прилежно литургиите си пели

и разни други сутрешни обреди.


Калугерът пък стар човечец бил,

едва помръдвал болните си кости,

но в петък рано той камбана бил

и обявявал божиите пости.


Друг мъж няма в манастира,

освен ако не смятаме пастира.

Но болест стадото сковала,

не останало едно живо, все умряло

и като нямало друг цяр,

на манастира станал градинар.


Забутали го до гората

в близост до голямата стена

и щом привършвал си нещата,

приспивал там до утринта.


Не чувал той, не можел да говори

и глупав бил, като отрязан пън,

затуй бил още в манастира,

иначе отдавна да е вън.


Едва той двадесетгодишен

с живот нещастен отреден,

изпращал слънцето предишно

и чакал утрешния ден.


До тук аз спирам да говоря

от учтивост към присъстващата дама,

затуй оставям моите герои

да играят свойта драма.


И тъй... Прибирали се в свойте стаи,

щом нощ покриела горите,

а там, в леглата, замечтани,

като стъкла светлеели очите.


Страстта измъчвала ги не веднъж

с гърди прекрасни, напращели,

нивга не докосвани от мъж,

в страх от бога те живели.


И огън лутал се зловещ,

изгарял в страст прекрасно тяло

и лумвал поривът горещ,

като призрак в черно наметало.


Полегнала с разпуснати коси,

превита в кръста, гола, нежна,

монахинята - това си ти,

о, страст във тебе се оглежда.


Преваляла нощта със леки стъпки

и пламвал изгрев свеж и здрав,

през тялото и пъплят тръпки

на мокрия, на хладния чаршаф.


И цяла мокра, с лепкави коси,

сякаш в огън си горяла,

о, страст, стани и разкажи

за мъката по нощната раздяла.


А нашият герой в спокойна нощ

допушвал своите цигари

и сладко, като в детски кош,

преспивал във колибата си стара.


Представял си във сънищата свои,

че славен рицар и велик герой е,

как в славна нощ на близки времена

успехи той ще жъне в любовта.


Но нека не придирваме нещата.

Всичко ще си дойде по реда.

За туй, което е от тук нататък,

не ще ви кажа аз, а любовта.


И тъй... От всички монахини

игуменката имала две най-любими.

Те с радост във градината играли

и песни пели и така се смяли,

че прелестно тъй нежния им глас

унесена тя слушала в захлас.


Елена казвала се тя,

а двете млади монахини

наричали със мили имена,

щастливите Хелен и Мелорина.


На болярки правели се те,

прекланяли глава пред царя,

но в тяхната добра игра

за господар избрали градинаря.


За него те скърбели без утеха,

че той отишъл на война,

посрещали го след успеха

със вино в сребърни блюда.


И тъй до залез те играли,

а той бил глупав и смутен,

че правел се на що желали,

на цар, на рицар, манекен.


Така течал животът в манастира,

в молитви, радости игриви

и сетне в стаите на мира

прибирали се те щастливи.


И днес, без много да надувам,

да ви призная, вече знам,

че Плош се правел, че не чува,

съвсем не бил глупак и ням.


И не от горест и печал,

правел го съзнателно, напук,

той четири години премълчал,

че инак няма да е тук.


Тук в този манастир

не ще се вмъкне и вампир,

дори да е и Дон Кихот,

понеже е от мъжки род.


Но Плош, със хитрост и умение,

успял зад тежките врати

на глупак да прави впечатление,

под покрив даже да преспи.


И в топла нощ приятна, звездна,

със хрисим израз на мадона,

от старата колиба той изчезнал,

за да си почине под балкона.


От страх от някой сомнамбул,

присвил той своето сърце,

над главата си той стъпки чул

и тихи женски гласове:


"Хелен, та туй безумие пред бога е!

Не ще го сторя аз, Хелен,

не ще го сторя туй, не мога"!


"Не ставай глупава, момиче,

та туй, което ще го сторим,

не ще узнае никой след това,

та той е ням, не може да говори"!


"И все пак, Хелен,

Разбери ме, аз не мога,

игуменката казва, че е грях!

Та нямаш ли ти страх от бога"?!

"Нима не виждаш, Мелорина,

че тук сме вече от година,

за теб не зная, но пък аз

изгарям всяка нощ от страст".


"Добре, сестрице, тъй да стане,

навсякъде със мен си, знам,

кажи кога и аз ще стана,

душата си на дявола да дам".


"Да кажем, утре в полунощ

ще идем заедно при Плош.

Одеждите си аз ще съблека,

а ти отвън ще чакаш до вратата,

когато свърша аз, сестра,

ще си сменим местата.

И тъй, разбрахме се за Плош

сега да си вървиме - лека нощ".


И мислил той, замаян бил,

в душата му горяло плам.

Във него сякаш дявол се вселил.

"Не трябва да забравям, че съм ням".


Така отминала нощта,

изгревът донесъл сладост

и двете монахини през деня

играли с него в пълна радост.


А скупчили се, другите сестри,

в градината цветя си брали

и чак от ранните зори

не спирали те Бога да възхвалят.


Елена била сладостно доволна,

пригласяла на своите ученички

с молитва тиха богомолна,

загрижена била за всички.


Щом после се прибрали в манастира

и тропнала последната врата,

и звън камбанен екнал във ефира,

свил Плош и свойте знамена.


Приклекнал в старата колиба,

поставил всичко на место,

полегнал като котка дива,

захапал сламка и листо.


Поставил той глава на свойте длани,

загледан във небесния разкош,

застинали очите замечтани,

усещали, че иде полунощ.


Часът ударил, мъртва тишина,

в тревата свирели щурци,

сияела прекрасната луна,

като факел в царските дворци.


И ето, в тъмнината синя,

преминал нечий силует,

да, туй било е Мелорина,

а Хелен вървяла по-напред.


И ето я колибата отсреща,

обляна в лунна светлина,

от нея просто и горещо

без звук ги мамела страстта


"Почакай, Мелорина, час

до този бор във тъмнината,

дордето не изляза аз,

не се явявай на вратата"!


"Добре, сестрице, тук стоя,

но ти побързай, че нощта

ще мине, без да се обърне

и не ще успеем да се върнем".


И странен шум във тишината,

отбрулил вятърът листа

и Плош погледнал към вратата,

красивата Хелен била.


"О, мили Боже, помогни -

повтарял клетникът на ум -

недей прославя мойте дни,

ако туй, що става, е разумно".


Във роба черна и голяма,

през мигли гледала Хелен,

връвчица дръпнала и само

Плош трепнал силно запленен.


И плъзнало по кожата и бяла

расото до сухата земя,

открила крехкото си тяло,

тя гъвкава била като змия.


Със хубави коси, очи възсини,

подвижен, гъвкав като лъв,

бе той на двадесет години

красавец млад със буйна кръв.


Обгърнала тя неговата шия,

притиснала се в мъжки рамене,

приклекнала в нозете му, не крия,

и члена му тя хванала с ръце.


С език го галела небрежно,

дорде не блеснал оня миг,

щом впила устни в него нежно,

той станал твърд като гранит.


О, твърда плът човешка, грешна,

ела и в мене се вмъкни,

страстта ти моя тъй гореща

в наслада да преобразиш.


И в минутите изкусни,

отмерващи те всеки тласък нов,

пое го тя със срамните си устни,

макар че беше хладен и суров.


И чувстваше го как прониква,

прониква в нейните недра,

как девствената кръв избликва

и мокри топлите бедра.


Но дойде миг, когато страшно

кръвта нахлу във нейните очи

и някак от безумие и властно,

във потен гръб тя нокти впи.


Във този час на дива радост,

със твърди розови гърди

се гърчи тялото от сладост,

устата лепне и горчи.


Тоз миг не искала да мине,

Плош галел я като на сън,

тя спомнила си Мелорина,

че чака в тъмното от вън.


И бляскава като жар птица,

изтичала в градината отпред,

тя казала на своята сестрица:

"Върви, сега е твоят ред".


"О, стой, сестрице, трябва ли да вляза?

Нима сега той не лежи?

По мене разни тръпки лазят,

приятно ли е, разкажи"?!


"О, скъпа моя Мелорина,

сърцето тъне ми в разкош,

иди, сестрице, в таз колиба,

ще видиш чудо тази нощ"!


"Щом моята сестра ме кани,

не ще му мисля, тръгвам аз,

игуменката няма да ни хване,

сестрице, тука съм след час".


Изтичала със леки стъпки,

тя расото в колибата свалила,

с гърди овални с едри пъпки

на Плош сърцето запленила.


Започнала любовната игра,

тъй нежно, като в приказките стари,

полегнали на сухата трева,

те в огън двамата горяли.




-----------------------------



ЧАСТ II


И в ранна утрин над горите,

издигало се огнено кълбо,

с лъчи огряло висините,

събудили се камък и дърво.


А тихо през големите врати

преминали неуловимо

монахини, старши и сестри,

а с тях, Хелен и Мелорина.


И грейнал кръст на златното кубе,

на църквата със светия олтар,

камбана тежка, май от векове,

разнасяла гласа си стар.


И двете монахини с черни раса,

на манастира живата украса,

се правеха на глупави и кротки,

но ловки бяха, хитри като котки.


Опрели колене пред кръста,

прекръствайки се с трите пръста,

девойките, облечени във черно,

кълняха се на Бога, че са верни.


Но не разбираха горките,

че не прощава Бог лъжите,

че с всяка плътска грешна страст

изчезва разума от нас.


И тъй със тежкия си ход,

преминало кълбото през небето

и чак на западния свод

потънало като монета.


И втори тур надигал се отново,

на две тела във синкав мрак,

тъмнеели със цвят оловен,

неудържимо да започнат пак.


Обредна нощ било, нощ божия,

в душите им промъквало се злото

и галейки прозрачните им кожи,

топлела завивката в леглото.


Потрепвали под топлото одеяло

и всяка фибра мръдвала от трепет,

прониквал поривът във всяко тяло

със грация, вълшебна като лебед.


Тежал сънят на миглите в разгара,

със цветната проказа на страстта,

сред балдахин на тръпнеща омара,

като море бушувала кръвта.


И всеки мускул в тях слабеел,

щом мъжки дъх усещали гърдите,

тогаз Исусовият лик бледнеел

и огън пламвал във душите.


Докато всички във съня блажен

изчаквали пристигащия ден,

нова птичка в манастира приютили,

девойка, сякаш богове са я родили!


"Такова нещо на земята не се среща -

говорела игуменка Елена

и завист ме гризе така гореща,

по-хубава да е от мене".


А момичето със грация вълниста

с коси блестящи, истински мъниста,

очите, като пламъчета сини,

блестели със любов за сто години.


И топъл вятър във нощта

разсейвал тихо тъмнината,

гаснели звезда подир звезда,

дордето идел някой от гората.


С походка на отиваща си нощ,

разливащ своята зараза,

красавецът, на име Плош,

от Бога надарен, но и наказан.


Вървял замислен, но щастлив,

че толкова добре е да си жив,

тук, във Божия харем,

красавец млад и надарен.


И ето, че проблеснала звезда,

за миг огряла младото момиче,

после непрогледна тъмнина

се спуснала, на ад прилична.


Запалила се лампа на етажа,

със длан очите той разтри

и нямам думи просто да разкажа

за гледката, която се разкри.


В косите се оглежда Ниагара,

до кръста и разлива той води,

дори и Афродита да докарат,

по-хубава не ще да се роди.


Очите и големи, образ фин,

страстта е смесена с кръвта

и бронзовата кожа на делфин

чакат полъха на любовта.


И сякаш като призрачно видение,

около ней разлива се дъхът,

на Божията благодетел и творение,

на душа, родена в женска плът.


Жена, неземна, сътворена

от Божия ръка и горски мъх,

създадена душата ти да вземе,

да спира жизнения дъх.


И мъжкото сърце забива лудо,

разкъсано в любов кърви

и сякаш възродено чудо

ражда пориви добри.


Каква жена, о, Боже, мили,

това не виждал бях до днес,

о, скъпа Афродито, дай ми сили,

направи ми този жест.


До прозореца застана тя,

гола, като бяла самодива,

целуна мрака и заспа,

унесена в блаженство диво.


Отново раждаше се ден,

нощта е майката на туй отроче,

но щом проплака озарено,

от другата страна прескочи.


А в манастира, няма спор,

били девици до една

и всеки хладен коридор

държал ги в своята ръка.


А там сред нежен балдахин,

в специални грижи обградена,

се радвала на изгрев син

съперницата на Елена.


"Да и сторя нещо лошо

май няма да се осмеля,

но в съзнанието и пошлост

и гърч за секс ще и вселя.


И тогаз, опорочена, млада,

манастира тя ще трябва да напусне,

а пък моята награда

да я благословя със мойте устни".


И тъй, реши пошлостта си коварна,

към нея загрижено тя се обърна,

сякаш дяволът сърцето и парна

и в нежна прегръдка Клио обгърна.


"От днес аз ще бъда наставница твоя,

защото с нечисти очи в тебе гледат,

слушай ме, вярна послушнице моя,

по-хубава, чиста, си била от обреда...


Завистливи очи са женските -  знаеш,

ако не си до мен, след туй ще се каеш!

Затуй те моля да правиш това,

което аз кажа и наредя".


"Така да бъде, Майко наша,

кълне Ви се Клио, послушница Ваша".


От злорада усмивка бе озарена,

доволна от случая беше Елена.


"Ще живееш при мене от днес, скъпа Клио,

пренеси си нещата във мойта килия"!


"И нека бъде волята твоя,

тръгвам веднага, наставнице моя".



И дни редяха се красиви,

дни препълнени със радост,

не всички бяха боязливи,

щом чувстваха любовна благост.


Веднъж започнали така

в градината да се промъкват тихо,

плътта им да желае любовта

и сладко във съня да се усмихват.


Нещейки да изпуснат всяка нощ,

която толкова набързо си отива,

една след друга ходели при Плош

и сетне се прибирали щастливи.


Но колкото и мъж да бъдеш ти,

не можеш издържа на сто жени.

И търсейки навсякъде покоя,

не спеше Плош в колибата си своя.



Качваше се на онуй дърво,

от гдето виждаше се малкия прозорец

и гледаше през чистото стъкло

онуй, що бе направил чудотвореца.


Понякога оставаше смразен,

когато сваляше тя своите одежди

и като паяк в мрака ослепен

опипваше със чувства свойта мрежа.


А сърцето му, тъй живо във гърдите,

на силни тласъци туптеше,

неволно разширяваше очите

и с пламък порива гореше.


От спазъма трепереше на клона,

в безсилие той хапеше юмрук,

изписана тя бе като икона,

не можеше да вярва, че е тук.


И влюбил се в красавицата млада

за първи път от толкова години,

защо това го караше да страда,

защо не бе щастлив и силен.


И нощите изнизваха се тихо,

и всеки път пристигаха жени,

колибата му всички посетиха,

по два пъти, по три пъти дори.


И все мълчеше той, и все бе ням,

мълчаливо си посрещаше съдбата

и в мълчанието свое беше сам

и с пламъче любов в душата.



А в спомените му - бардак,

колиба, шума, ближещи езици

и носи се във гнусен полумрак,

дъхът на пот от похотливи цици.


На мокри, хлъзгави бедра,

на слуз влагалищна, боязън,

на гърчеща се в акт снага,

на смесен в женска слуз оргазъм.



На гърди, на тръпнещи тела,

бедрата галени с език,

от пориви набъбнали зърна,

на стон провлачен в девствен вик.


И туй с годините върви

и всяка вечер се повтаря,

желание във страст гори,

дорде душите ни изгарят.


Но нещата се развиваха така:

Полегнала във своите постели,

Елена Клио позова

в душата грях да и засели.


"Ела при мене, скъпа Клио,

Ела, че много съм нещастна,

понеже красотата твоя

направо прави ме безвластна.


Ела, божествено създание,

ела и в мен се притисни,

че тъй не може от незнание

младостта си да погубиш ти".


Елена беше приказна и млада,

брадичката трепереше от страст,

избила бе по челото и влага,

разкриваше природния контраст.


Кръстче златно, падащо между гърдите,

верига от изсечени звена,

о, Боже, с тяло на момиче,

какви гърди, какви бедра!...


И падна нощница от раменете,

откри на Клио младостта,

уханна, крехка като цвете,

пристъпваше към любовта.


Полегна тя с притворени очи,

притисна се о свойта господарка

и сякаш слънчеви лъчи

парнаха във устните и жарко.


Езикът на Елена все така

премина през брадичката, гърдите,

дорде с набъбнали зърна,

широко се отвориха очите.


Продължаваше любовната игра,

кръстчето повдигна и се леко

и някак си без дъх замря,

щом плъзна се между бедрата меко

онуй, що караше я да трепери,

познала вече сладостта,

едва не падна във истерия,

не искайки да спира любовта.


Езикът на Елена обигран,

до шията се плъзваше високо,

изгубил, връщайки се, свян,

се впиваше отново на дълбоко.


Обратно легна тя на нея,

положила глава между бедрата,

наистина добра идея,

щом дупето и бе откъм главата.


Послушницата Клио я разбра,

с ръце притисна стегнатия таз,

езика си прокара тя,

както никой до тогаз.


Елена първо онемя,

простена сетне с тон парлив,

една конвулсия сама

роди и порива щастлив.


А дупето и приказно красиво,

галеше го Клио със език

и чувстваше как в нея се забива

свещ дълга, хладна като щик.


Разтворила тя срамните и устни

проникваше със тласък лек,

Елена знаеше изкусно

как се прави от човек.


За момичето красиво, светлооко

тоз миг достатъчен и бе,

за да почувства в себе си дълбоко

как мъж сърцето и зове.


Игуменката гърчеше се бясно,

бръкнала със пръсти в своя храм,

на послушницата си показа ясно,

че до оргазъм стига се без свян.


А Клио беше онемяла,

с очи притворени от страст,

плътта и беше засияла

и се гънеше в несвяст.


Открила най-великото блаженство

на този свят, откакто бе родена,

всели се в нея истинската женственост,

със име Клио преродена.


Полегнала така в чаршафа мокър,

превита в кръста, гола, нежна,

превръщаше се във любовен жокер

в колодата на любовта небрежно.


С коси, разляти по леглото,

със пълната луна, що грей,

след туй, що казваха му "злото",

се отдаде нежно на Морфей...


------------------------------------


ЧАСТ III


Отново ден бе, ново слънце,

отново се роди, разпука клас,

във залеза покълна като зрънце,

за да цъфне днес със пълна власт.


Камбаната заби отново,


събуждайки тя всеки лист и храст,


прогонвайки най-черната прокоба


от нощ, подгизнала от страст.


И ето, всичките сестри

занизаха се в сутрешен обряд,

смирени, скромни и добри,

невестите на Бога млад.


А седнал там, под сянката голяма

на ореха с корона от разкош,

върху цветната завивка на поляната,

седеше замечтан и влюбен Плош.


Омръзнало му бе това едно и също,

сред самота и свирещи щурци

и с фантазията си само да препуща,

сред хора, градове, дворци.


Да стане и да си замине,

погълнат бе от тази мисъл,

но сам, без нея, непростимо е,

не виждаше къде е смисъла.


Да бъде някъде, а тя да съществува,

да не може да я има и в нощта,

във всеки миг да я бленува,

търсейки я с пръсти в пепелта.


Ще трябва да направя нещо,

ще трябва да го сторя тази нощ

с любов изпълнени, горещи,

планове кроеше Плош.


Усмихнат ден с искрящо слънце,

окъпан със градински аромат,

а Плош, едно нищожно зрънце

в природата и Божия палат.


Той бе дошъл във този манастир

с едничка цел на хиляди мъже,

в одеждите на младия пастир

красиви девственици да... "кове".


И тоз младеж, със хитрост надарен,

кроеше планове горещи,

но желания за грях във този ден

изгаряха във него като свещи.


А там, до тясната алея,

до онзи мъничък малинов храст,

премина неговата Дулцинея,

която го оставяше без власт.


Изтръска той глава,

не можеше да вярва.

Наистина това бе тя.

Онази нежна, Божа дарба,

тя сън, неземна красота!


Която дебнеше той всяка нощ

в градината сред дивите цветя.

Тя идол бе, неземна мощ...


Желаеше до нея да притича,

да се поклони, та даже коленичи,

да и прошепне колко я обича,

че за него тя е райско птиче.


Но сепна се, опря плещи о ореха,

умът с сърцето взе да спори,

желанието и разума се бореха...

"Помни, че Плош не може да говори!...


Но ето, че красавицата млада

откъсна цвете, после продължи,

пое пътеката към водопада

и нишката във Плош се нажежи.


Не бързаше девойката, вървеше леко,

поклащаше се като клонче на върба,

а Плош пое по пряката пътека

и стигна до скалата на ръба.


Под краката му бучеше водопада,

плющеше в езерцето от кристал

и малка пещера като награда

в основата му бе съзрял.


Спусна се полека по скалата,

пресече хладната вода,

приседна тихо в пещерата

с надежда в Божи чудеса.


Сипеше се в езерцето водопада,

разпръскваше милион искри,

изгаряше снагата като клада

в желания и пориви добри.


И ето го, неземното момиче

пристъпи върху камъка голям,

сигурен бе Плош, че я обича,

стягаше го гърлото от свян.

Тя още с цвете бе в ръка,

надигна поглед към дъгата,

прошепна нещо и с тъга

хвърли цветето в водата.


"Клиииоооо! Клиииоооо!"

Някой я повика.

Кънтеше ясно като гласа Божи.

Стресна се, едва не викна,

"Да се страхуваш ти не можеш!.."



Момичето с отворени зеници

ослуша се и сетне промълви:

"Къде си, не те виждам в тез искрици,

кажи ми нещо, говори!"


"Послушай, мъничко момиче,

обходил съм вселената на шир и длъж

пред жени недей да се събличаш,

по-скоро потърси си мъж!"


"Но, Боже мой, аз твоя съм невяста,

не мога с мъж да ти изневеря,

дойдох аз тук на това място

душата своя да спася!


Да си призная, малко ме е срам,

мислила съм не веднъж,

но тук, във този Божи храм

няма нито един мъж!?"


"Невесто моя, няма да се маеш,

за твойта болка има цяр,

ще ти кажа, щом не знаеш,

в манастира има градинар!


Момък млад, красив и нежен,

не ще се пазари, не спори,

направи го фино, с жест небрежен,

той е ням, не може да говори.


Сега, ако ще се къпеш, давай,

приготви се свежа за нощта,

щом под прозореца пропее славей,

това е знак за любовта.


Иди по-тихо в малката градина,

но нека да е тъмна нощ,

попитай ти Хелен и Мелорина

где е шатрата на Плош.


Ти, скъпа моя, знаеш малко

как се прави от жена,

да не опиташ с мъж, ще бъде жалко,

той ще чака през нощта.


Наясно си, че аз не се явявам

на никой смъртен в този свят,

но теб със този шанс дарявам,

люби таз нощ красавец млад!"


Смирена, Клио коленичи,

преплете пръсти в смирен жест

и като мило горско птиче

благодари на Бога за тоз жест.


Настъпи тишина и след което,

заглъхна нейде гласът Божи,

потъна сякаш във небитието,

но рече и, че да се люби може!


Неопитна бе Клио още,

вълнението раздвижи и плътта.

"Нямам време, скоро нощ е,

по-скоро да се връщам у дома.


Не зная аз какво да сторя,

Елена трябва да приспя,

биле във вода ще и разтворя

и ще изляза след това."


Решителна бе малката хитруша,

макар неопитна, поде напред,

във крайна сметка Бога си да слуша,

бе свят за нея тоз обред.


Спомни си живота си, предишния,

когато беше мъничко момиче,

когато посвети се на всевишния

и се закле до гроб да го обича.


В ушите и кънтеше ясно

гласът Божи, там, при водопада,

душата мяташе се бясно

в очакване на нощната наслада.


А там, до портите от дясно,

до храстите в место прохладно,

растеше биле, свежо, прясно,

биле тъжно, но омайно...


Слънцето към своя дом клонеше,

Клио бързо в храстчето се спусна,

откъсна биле, от което щеше

Елена в сън да се отпусне.


И ето, до камбаните отзад

там, до малката градина,

къде преспива градинарят млад,

разказа и набързо Мелорина.


О, Боже мой, до тук добре,

направих всичко, що ми каза,

колибата разбрах къде е,

страстта разяжда ме като зараза.


И тихо през големите врати,

прибираха се в своите килии

монахини, старши и сестри,

а с тях и мъничката Клио.


Дълбока нощ бе, синкав виолет,

отвори се вратичка на килия,

пробяга нечий силует,

пъргаво промъкваше се Клио.


Достигна на градината до края,

но що да види, колиба не съзря,

сякаш бе отишла в рая,

във огън мрака загоря.


Там, пред погледа премрежен,

горяха милион свещи,

на бяла тъкан легнал бе младежът,

чакаше я с пламнали очи.


Тръпки пропълзяха по снагата,

на крака едва се задържа,

расото се плъзна до земята,

пристъпи плахо към мъжа.


Протегна той ръка и я погали,

почувства тя ръката хладна

и впиха устни онемяли

и в трепета изпиваха се жадно.


И тръпнеше моминското и тяло

под топлата младежка плът,

под огъня в постелята от бяло

пое го тя за първи път.


Пропукаха недрата в нея,

прехапа устни с поглед див,

усети сякаш въглен тлее,

жарко, под венериния риф.


Тялото в конвулсии потръпна,

сгъна се като вълна,

за миг душата и изтръпна,

за да избухне след това.


И сладост се промъкна в дълбините.

сграбчи Плош и нокти впи.

взривиха се в очите и звездите

и гаснеха по нейните гърди.


Косите галеше и с пръсти.

топлеше очите и със дъх,

очите палави, чевръсти

и устни, меки като мъх.


Удоволствие върховно се изви,

промъкна се през тъмнината синя

и с цялата си същност съжали,

защо е още монахиня.


С огънчета живи покрай нея

топяха се в нощта свещите

и смея да ви кажа, че копнея

да ви разкажа за мечтите им.


Но ще оставиме назад проблема

и ще отидем по-напред,

живота на героите да вземем

и да караме по ред.


И тъй, нощта угасваше полека

и тихо наближаваше зората,

за ръце вървяха по пътеката,

която водеше в гората.


Тя взе решение накрая:

"Не ща назад да се прибирам,

но в нещо сигурна съм - зная,

няма да се върна в манастира!


Че ти не можеш да говориш,

това за мен не е проблем,

но искаш ли щастлива да ме сториш,

разделяй с мене твоя ден".


Той спря за миг и я погледна,

усмихна се, не искаше да спори,

крака преви, едва не седна,

когато Плош и заговори.


Не си мисли, че ням като скалата

не съм способен да обичам,

но такъв ми беше занаята,

не биваше да се увличам.


Години преживях под тоз капител

и хиляди неща разбрах

и дом за мен бе таз обител,

във който ден и нощ мълчах.


Мълчах в годините и чаках

и с не една девойка спах,

самичък смеех се и плачех,

бях сам, но много преживях.


Но ето, че към мене Бог смили се,

дари той моето мълчание,

с любов душата ми ориса

и прати своето създание.


И ето, че пристигна от звездите,

роди се ти и влезе в моя ден

и лумна огън във очите ми,

разбрах - за тебе съм роден.


Полегна тя на силното му рамо

и двама, като Ева и Адам,

пресякоха голямата поляна,

към селото потеглиха натам.


Вървяха тъй три дни и нощи,

пресякоха големите реки,

а в манастира, може би се питат още,

къде ли са чедата им добри.


А те, вървейки за ръце,

спряха в тиха долина,

там, във мъничко селце

има къщичка една.


Престъпиха през прага на вратата,

дворът бе в треви обрасъл,

спомени прииждаха в главата му,

във къщата, в която бе отраснал.


И днес, там, горе на върха,

днес, след толкова години,

във разкази разкриваше света,

баща на син, до езерото синьо.


Кажи ми, тате, що е любовта?

Питаше детето любопитно.

Щом ти загори кръвта ли,

или е чувство първобитно?!


Когато... Нещо те души...

не зная как да ти покажа,

затуй изслушай с две уши

историята, гдето ще ти кажа...



И тъй:


Нейде зад далечната дъбрава


хей там, на оня баир,


живеел тайно във забрава


сгушен, но приветлив манастир...

 

© Валентин Желязков Todos los derechos reservados

Произведението е включено в:
  1096 
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Уникално, завладяващо, различно .. просто нямам думи! Наистина е дълго, но аз лично го прочетох на един дъх, пленително е! Голямо браво
  • ba6tavide4or (Димитър Димчев)- Така е, прав си напълно, но имайки предвид все пак, че това е писано когато съм бил на 18 години в далечната 1979г (казваш, че имам много опит да спиша това)а аз все още не съм имал опита, които имам днес и въпреки това все още творбата подържа някаква стойност и ниво. Това беше комплимент за мен за който ти благодаря.

    И благодаря още веднъж, че прочете!
  • Така, прочетох го цялото и съм раздвоен.
    Много опит имаш за да спишеш подобен стих. От към качество всеки очаква от теб повече,с това не ме разбирай погрешно. Посланията обаче са важни в случая, а виждам че те следват като обвиняващ пръст. Така че едно голямо БРАВО и ... много беше интересен финала
  • Направо онемях след прочита!
    Ти какво искаш, да подлудиш жените ли? А мъжете да завиждат на този хубав Плош! Побърках се!
    Наистина дълго, но определено си заслужава!
  • Прочетох!

    Това наистина става за театър...
    Много е хубаво! Страстно! По мъжки първично и истинско...
    Поздрав за идеята и за изпълнението!
  • Това произведение е... моятя гордост. за друго не милея толкова колкото за това. На едни им се струва дълго макар да се чете за 15-20 мин. Но уверявам всеки спрял се тук че няма да съжали нито за миг ако се спре да го прочете до края. СТРУВА СИ И... ОЩЕ КАК!!!

    Благодаря на всички онези, които са имали търпението да го изчетат до край, а и както виждам им е харесало и то... доста.
    Благодаря ви за отделеното време.
    Радвам се най - вече, че не съм ви го загубил напразно!
  • Хубаво е и края ми хареса.
    Умееш да разказваш в рими.

    Поздрав и усмивка.
  • Това си го имам на книжка!
    И не само него!
    Заслужава си и още как!
  • Да, така е. Много прилича на Декамерон, но е...Български поне.
  • Прави сте за Декамерон. Много ми хареса!!!
  • Ти пък...театър.... И как се прави това? Аз, едва успях да го публикувам някога..... Мерси все пак.
  • Човече, това е достойно за награда!!!
    Няма да казвам как се чувствах докато го четях, но ми е интересно ти как си се чувствал докато си го писал!?
    Страхотно е! Защо не се замислиш да направиш театър по написаното?
  • Tomad (Тома ) - Така е и в живота братко, един се интересува от изкуството, а другия се възбужда от... смъртта на твореца.
  • За забавно е забавно, дори е доста хитро и с намигане. Страхотно е ! Вчера го прочетох, но останах без думи и си дадох време да го възприема. Пишеш инересно, защото имаш малко по-различен поглед, към леко прикритите неща, но пък аз харесвам онези, който се отличават повече отколкото онези, който се вписват в света на еднообразието.
  • Аааа...Страхотно! Страст и Любов - две различни чувства. Малко са хората, които ги различават. Поздравления!
    Но толкова дълго, че трябваше отново да се включа, за да напиша коментар. Поздрав!
  • Абе, за съжаление, щях да съм те запомнил с това, че "другарите ти" са те застреляли в гръб...
  • (към Tomad) Ако бях Ботев, изобщо нямаше да ме четеш, защото вече предполагам, че ще ме знаеш наизуст.
  • А ми то и аз не помня от къде тръгна, ама май от декамерон ще да е...
  • човек, мн. исках да ти го прочета и, ако беше Ботев, щях... ама сега...иначе започва обещаващо.
  • Уауууууууу!!!

    Е, забавлявах се!!!
  • Права е Пепи, то си е български Декамерон
  • И аз бях в манастира и видях...
  • Как ти го"роди"акъла?!И кой ти беше вдъхновениеВсе едно четях Декамерон!
  • Дългичко е но си заслужава да го прочете човек
    Браво!
Propuestas
: ??:??