Мариачи...

Мариачи...*

Вечѐрен бриз нахлул от океана

омесил се пленително със здрача –

с една китара някъде подхвана

мелодия с пияни мариачи...

Те пеят за Любов като реликва

(защото омотана във тъгата)

на призивите страстни не откликва

тя често и на тръпките в телата!...

Във песента им за Любов такава

разказва се в замислената вечер:

от нея ти остава да отплаваш

и по възможност много надалече...

... Луната бе загадъчна и нежна,

и плискаха се във брега вълните

стихията изглеждаше безбрежна,

а много близо (някак си!) звездите...

Една от тях внезапно се откъсна

и безразсъдно полетя към Мрака...

Дори да се опомни, беше късно –

тя среща със Земята не дочака...

А Свѐтлината ѝ във Необята

угасна изведнъж и...прóсто нѝщо...

А там, където светеше Звездата –

и Гравитацията се разнищи...

... Оказва се, че за Звездите даже

(а те са ни представата за Вечност!)

във някакъв момента ще се окаже

единствено това: че са далече!...**

Но тя (далечността) у нас създава

илюзиите (винаги фалшиви!):

за Вечност, за Безкрайност и раздава

все индулгенции в сгрешени перспективи...

(А може да ни блъсне и комета,

във галактическата си нирвана,

абсурдно и по нашему нелепо

от Гравитацията изтървана... )

... Но все така вечѐрен бриз повява

и пó-пленѝтелен синее здрача...

... Един самотник в тази нощ отплава

изпращан от пияни мариачи...

А в песента им нежна е тъгата,

но сякаш тост в запой с добра текила,

е с вечно пожелание за: вятър,

а óще и водата – шест фута под кила...***

... Затихва вятърът... Но не вълните...

Те с нова сила блъскат бреговете...

Моряците общуват със звездите,

а мариачите – със ветровете...

Когато лодката допря чертата

разделяща водата от небето –

над нея взривно изгоря следата

на падаща звезда в Небитието...

А след това и –друга... Втора... Трета...

И Звезден дъжд засипва я... Страхотен!...

И очертава: Звездната пътека

на Пътят ѝ, очаквано самотен...

От хоризонта мине ли оттатък,

преследващ като хрътка необята,

той няма как да бъде просто кратък,

понеже е безкрайна Самотата...

Едни Далечни хора непознати,

които в Други времена живяли

си мислели, че свършва там Земята

и дракони оттатък населяват...

А знае се отдавна, че лъжлива

е линията синя и където

изглежда, че действително се слива

и Океанът там в едно с Небето...

... А на брега остават мариачите

със: песните, с китарите, с текилата,

но стават във нощта полупрозрачни те

на Лунното привличане от силата...

... Навярно тук Животът ще изчезне, ****

щом метеор Планетата ни блъсне,

но в дивите простори междузвездни –

гравитацията песни ще разпръсне!...

********************************

*мариачи- много популярни мексикански

народни музиканти, с типично пъстро облекло,

пончо и характерни широкополи шапки-сомбреро.

**много от звездите, които виждаме нощем

на небето, отдавна са мъртви и само светлината

излъчена от тях преди милиарди години пътува

през необятните пространства към нас.

*** кил –надлъжната греда на плавателев съд.

****известни са няколко необясними масови изми-

рания на Живота на Земята с периодичност

около 200-250 милиона години.Последния период е

към края си.