Мечта

11 jun 2015, 17:30

Poesía

463 0 2

МЕЧТА

Да спра до ясен...

Облак свъсен,

открила птиците гнездили,

да литна с вятър -

порив късен.

Да тръпнат буките листили.

Без дъх -

от слънчевите стъпки -

роса да пия - дето свети.

С венче от голи, мокри пъпки,

през мен да тичат световете.

По есен утрото да паля.

Звезди да кичат голи клони.

От бряг небето да погаля.

И обич топъл сняг да рони.

На кон със сребърни копита

да мина край класило жито.

След мене някой да попита

къде съм - вино недопито.

От мак полето да прегаря.

Орляк да пърха зажадняло.

Морето суша да разжаря.

Да стене зърно наедряло.

А... изпреварила и здрача,

на рамо с кипналото лято,

на крак разчупила погача,

да пръсна облачното ято.

..........

Когато тръгна ненадейно

по лунната пътека стръмна,

над люлката си пак да грейна.

До прага - птица - да осъмна.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

dv5 (Донка Василева)

2015-06-22T16:00:50+03:00

Благодаря, Вал! И от илюзии има необходимост... - без тях "съм каменно-пуста" - така бях казала в едно друго стихотворение.
Valgerh1 (Вал Герх)

2015-06-19T05:33:18+03:00

Хубава мечта...Поздрав!