Мечта
МЕЧТА
Да спра до ясен...
Облак свъсен,
открила птиците гнездили,
да литна с вятър -
порив късен.
Да тръпнат буките листили.
Без дъх -
от слънчевите стъпки -
роса да пия - дето свети.
С венче от голи, мокри пъпки,
през мен да тичат световете.
По есен утрото да паля.
Звезди да кичат голи клони.
От бряг небето да погаля.
И обич топъл сняг да рони.
На кон със сребърни копита
да мина край класило жито.
След мене някой да попита
къде съм - вино недопито.
От мак полето да прегаря.
Орляк да пърха зажадняло.
Морето суша да разжаря.
Да стене зърно наедряло.
А... изпреварила и здрача,
на рамо с кипналото лято,
на крак разчупила погача,
да пръсна облачното ято.
..........
Когато тръгна ненадейно
по лунната пътека стръмна,
над люлката си пак да грейна.
До прага - птица - да осъмна.
© Донка Василева All rights reserved.
