Месечко, ле, месечко,
а дали ти беше там,
когато исках аз да стана най-голям,
когато исках повече да знам,
когато гасна бавно моят плам
и накрая пак останах сам.
Месечко, ле, месечко
на небето ти си цар,
но като мен ти нямаш си другар,
на живота сам си господар
загледан в образа си стар,
докато обграден си със звезди милиард.
Месечко, ле, месечко,
години с теб наред шептим,
в тъмнината с глас недоловим,
но думите изчезват като дим
животът все препуска, тъй неуморим,
мечтаем бурно света да изцелим,
а все заети сме - мостове да горим.
Месечко, ле, месечко,
ако нявга ме завариш камененно студен,
притихвайки зад хоризонта уморен,
в лазурни багри пременен
късче от духа ми изпрати, смирен,
до милите ми нека стигне някой ден
в сърцето да запазят спомена за мен.
© Петя Маркова Todos los derechos reservados
а все заети сме - мостове да горим”
Много добре казано