Едничък е мигът ни само,
който дели детството и смъртта ни.
И как само под това искрящо небе
всеки ден умира по едно безжизнено сърце!
Времето започва с теб двубой.
Избрало е път без право на обратен завой.
Тук ние губим красотата си след време
и шансът за по-доброто начало става бреме.
Минутите не спират своя ход,
а ти си отиваш от този живот.
И как с мълнии се сменят ветровете...
май пак говоря безсмислици, извинете!
Животът умее сам да възстановява
това, което аз не мога да поправя,
а понякога начинът е да забравяш,
дори това, което едва ли се забравя.
Живееш в мен и в това сърце,
нека ти го каже моето лице,
че затова не остаряваш,
докато не започнеш съвсем да избледняваш.
Ти си като актьор, обзет от смут –
днес те няма - утре пак си тук.
Паметта ти сякаш е изневерила –
изнемощяваш в пристъпи на сила.
Може би обичам, но мълча,
защото по този начин аз успях
едно-единствено да кажа:
“любовта не се постига със слова
и е неподатлива на забрава!”
***
Чуй тази няма обич и се учи
да ме обичаш само със очи.
Защото всичко избледнява,
с времето и любовта остарява.
Художник стана моя взор далечен,
рисувам с мисълта, а тя е отвлечена:
щастлива бях и несъкрушима,
когато ти наричаше ме “мила”.
Всичко, което не ни убива, ни... оставя тук,
за да можем да изградим живота си напук
на съдбата и на униженията,
на фалша и на лицемерието!
Прости, но аз не мога!
Обзета съм от таз тревога:
за мене няма вече път напред,
съдбата ми е рамка на невидим днес портрет.
И все по-блед е следващият ден,
и все по-черен е светът за мен.
© Соня Todos los derechos reservados