Мигът бе от нас най-желаният гост.
Думите чезнеха. Вече бяха излишни.
Пленени в телата, бяха станали мощ.
Край нас свещи сломени догаряха
заклевайки всяка наша ласка в любов.
Мигът бе спрял своя ход незабавен.
Съкровените чувства на моя живот,
покорени пред тебе кротко поставил,
на ехо в клисура безброй виковете,
с жажда за милост последна отправил.
Мигът все още тихо ни чакаше.
Не можех за името твое да питам. ...