Свивам се на кълбо,
да се предпазя,
а думите ми стават на бодли,
подострени, готови да пронижат
настръхнали като игли 
и носещи със себе си 
спомена за болката.
За щит изправям своята гордост,
ранена, но готова да ме пази,
научена, че трябва да е силна
дори когато вече няма сили.
Изчерпан образ, вятърни мечти
в лоното на утрешния ден
живота силно с две ръце ме сграбчи,
а аз се чувствам като в плен.
На глас се смея, като птиците
не позволявам никой да ме види всъщност
и само влагата в зениците
предателски издава моята същност.