Известно време мина,
      докато да се съвзема. Успях! 
 Трябваше за малко да замина,
       за да спра да мразя гласът,
                         по който копнях.
Дните минаваха като години,
     чупеха прозорци снеговете,
 а и някак света раздели ни,
    преди минута,
            със секунда напред е.
Кога си тръгна в нощта, не разбрах,
  ти изчезна,
              а те търсих,
 запалена цигара в далечината видях,
     дори не се сбогува,
                а те търсих.
Свещта гасне в небето,
   ръката се движи по листа,
 художник със думи рисува морето,
     а глупак любовта ти сънува нечиста.
Прага на света пристъпих,
  вратата заключих зад гърба ми,
    нямаш сърце,
  че прокрадваш се във съня ми,
     но не уби мен
             - погуби наивно любовта ми.
Спри със тази отрова детинска:
   измъчваш непосилно и двама ни вече.
Любовта е далече
          - свободата ни е близка,
              това внезапен краят предрече.
Стига обиди и стига закани,
    и не искам да зная какво един на друг сме дали.
Ако плачеш рамото ми недей вече търси
           - ти заряза ме, облян във неспирни сълзи.
Известно време мина,
    докато забравя целувките и мечтите ни със теб,
  трябваше през бездна да премина,
          за да гледам към изгрева,
                             а не да мечтая,
                                         че прегръщам те.
Не си човека, във който се влюбих,
        загубих го по пътя
                     и той мене изгуби.
От кошмарът коварен с любов се събудих,
         с мисълта, че ще го открия
                      дори това да ме погуби.