МИРАЖ

Да усещаш мириса на морето и да знаеш,

че никога няма да достигнеш дълбините му.

Неговите вълни да се разбиват

в големите скални върхове,

а сърцето ти да се пречупва на две

и всичко да ти е така необяснимо...

Да виждаш как светлината на луната

подарява надежда на всички хора

и да знаеш, че няма да си като нея.

Да имаш приспособителни мечти,

да очертаваш нови пътища

и да знаеш, че нищо не правиш.

Калта и прахта по улиците

да изпитват съжаление към теб...

Да мислиш за пъстрото поле,

да разсъждаваш върху отминалото време

и същевременно нищо да не казваш.

Да търсиш внимание от "непоносимите",

да прегръщаш несъществуващи тела,

да пееш във вихъра на страстта балади

и какво ли още не...

Само и единствено, за да потърсиш утеха...

Уморих се от всичко това!

Искам само да живея спокойно...

Да усещам мириса на морето,

да виждам надеждата на луната

и да разсъждавам като нормален човек.

Толкова много ли искам?

Като глас в пустиня е моя живот...

Като сърце без кръв са моите мечти...

Като стрък без лист е моята душа...

Изгубен в неизвестни пространства,

аз летя... Летя и живея...

Живея и крепя полумъртвото си тяло.

Само полъхът на вятъра ме разбира,

защото съм като него - мираж,

който оставя незабележими следи,

виждащи ги онези същества,

на които Бог е дал душа и сърце...

Истинска душа. Истинско сърце.

Тук е мястото да поставя многоточие,

защото запетайката, макар поставена -

винаги ме връща обратно в пепелта...

Янислав Иванов