МОЕТО СКРИШНО ЧОВЕЧЕ
... навярно аз не съм се състоял, и някой друг живял е вместо мене –
измазвал си е къщички от кал, летял е през бездънните Вселени,
жени е любил – и какви Жени! – с приятелите пийвал си е бира,
и птиците към топлите страни провождал е – щом лятото умира,
постеля е делил – и къшей хляб, деца растил за чудо и за приказ,
сега е непотребен, сам и слаб, един несъстоял се – просто Никой,
надува ви главата във Фейсбук със стихчетата свои – тъй нелепи,
досаден бръмбар, тихо казал „Пук!”, и отлетял от топлите ви шепи,
навярно то е второто ми „Аз”? – навред го мъкна туй добро човече.
Доде ме буди топлият му глас, ще вярвам, че светът край мен е вечен.
© Валери Станков Todos los derechos reservados