Мога много да бъда сама.

Мога дълго да търся утеха,

с яд захвърлила свойта съдба

като тясна, износена дреха.

И дори да реша изведнъж,

че достатъчно бях търпелива.

Да напсувам на глас – като мъж,

полудял от безпътица сива.

Да прескоча добри правила,

да загърбя еснафско приличие

и свободна, със силни крила

да напусна деня безразличен.

А над мене – по детски добро -

да е близо едничко небето.

През нощта – тъмносиньо сребро -

със звездите и аз да засветя.