През девет луни недочакана...

За теб повече светя от всякога.

Ти не дишаш, когато

съм бялата

кожа на твойте желания.

Рисувам синьо под миглите

и дим пада.

Преглъщаш ме.

Горчива съм.

Не си жаден като предишните.

Нямаш песен. Задушаващо...

Не свирят пианистите,

завиват си пръстите около моите ноти,

като дървета без корени,

не стигат до горе, а в пепелта

пламъкът целува свещта,

гори листата. Не огънят

пари под краката ми,

a Луната!

Такава – странна, лунатичка -

вещерските ми очи те гледат

от тези думи, от следващия стих

и отровно не те молят

да ме обичаш, какъвто си.

Само ме постели по леглото си

като червени въздишки

по влюбени молекули от въздуха.

За малко.

Да те имам.