Близкото лято... пътят и потъмняващото небе, 
по което всеки път залязваше слънцето,
рисувайки картината на живота...
Нашата мечта... помниш я, нали ?
Винаги ще пазя спомена за светлината,
която се появяваше в очите ти
всеки път, когато говореше за нея... 
Бе сигурен,
че някой ден тя ще се сбъдне,
но все пак, кой има силата да промени съдбата... 
Бе толкова скоро, но вече сме разделени.
Седя и пиша,
надявайки се някога да си спомниш за мен отново.
За човека, на когото се доверяваше. 
За човека, с когото говореше с часове,
но това никога не ти омръзваше, нали ?
 Помниш как се смяхме, нали? 
Как след залеза на слънцето
изгряваха луната и звездите ,
осветявайки безкрайното поле,
по което се гонехме.. .
Е, аз помня,
помня и какво изпитвах всеки път,
когато поглеждах в големите ти очи
и това, което все още изпитвам,
когато се сетя за теб и за спомените,
които сътворихме.. .
Те ще бъдат запечатани в ума ми и
аз ще си спомням за тях,
понякога с тъга,
понякога с щастие.
Но никога не ще те забравя,
затова, моля те, помни, помни този човек, помни мен!