Спомен се разхожда в мен.

Не забравя той сиянието на онзи ден.

Онзи ден, в който залязващото слънце

сияеше в последната си минута

и с лъчите си по лицето ти,

обезпокоявани единствено от сянката на момчето,

обичало за първи път,

и единствено то осъзнало щастието,

щом погледна го нежно в очите

с нежния си поглед и прошепна:

"Обичам те"...

поглеждайки към умиращото зад хълмовете,

онова тъговно червено кълбо,

отнасящо със себе си този ден

и този миг на радост в едно сърце, което бе вече твое.

Тъмата изсмука и последния лъч надежда за светлина,

светлината между нас...

В този миг слънцето вече го нямаше,

бяхме само аз и ти, стоящи един към друг,

безмълвно гледащи една звезда в тъмно засветеното небе,

споделяйки мислите на другия.

После звездицата се раздвои,

раздвоихме се и ние...

И после звездата се превърна в две далечни точки,

две точки - като два самотни погледа.

Така вече не споделяхме само мислите,

а и красотата на другия,

защото всичко далечно е красиво,

но ти бе все още до мен и красотата бе пред очите ми.

Този миг, в тази секунда, на това място,

след отиването си, слънцето ни остави спомена за залеза,

оставил следа за две души, слети заедно завинаги, но и така сами.