Момент
Спомен се разхожда в мен.
Не забравя той сиянието на онзи ден.
Онзи ден, в който залязващото слънце
сияеше в последната си минута
и с лъчите си по лицето ти,
обезпокоявани единствено от сянката на момчето,
обичало за първи път,
и единствено то осъзнало щастието,
щом погледна го нежно в очите
с нежния си поглед и прошепна:
"Обичам те"...
поглеждайки към умиращото зад хълмовете,
онова тъговно червено кълбо,
отнасящо със себе си този ден
и този миг на радост в едно сърце, което бе вече твое.
Тъмата изсмука и последния лъч надежда за светлина,
светлината между нас...
В този миг слънцето вече го нямаше,
бяхме само аз и ти, стоящи един към друг,
безмълвно гледащи една звезда в тъмно засветеното небе,
споделяйки мислите на другия.
После звездицата се раздвои,
раздвоихме се и ние...
И после звездата се превърна в две далечни точки,
две точки - като два самотни погледа.
Така вече не споделяхме само мислите,
а и красотата на другия,
защото всичко далечно е красиво,
но ти бе все още до мен и красотата бе пред очите ми.
Този миг, в тази секунда, на това място,
след отиването си, слънцето ни остави спомена за залеза,
оставил следа за две души, слети заедно завинаги, но и така сами.
© Никой Някой All rights reserved.
