Тя имаше плитка от дълга коса

която земята почти да достига.

И сутрин я миеше с капки роса,

лъч слънчев след туй да я сплита.

Отминаха дните на младостта,

тъй бързо, а трябваше да е вечна.

Но спомен за нея остана сега,

там някъде във вселена далечна.

Животът тече си, семейство, деца,

а работа трудна и скапваше дните.

И чувстваше тежка тя тази коса,

и болка в снагата та чак до гърдите.

Решение трудно бе взела сега,

косата прекрасна тя да отреже.

Изми я привечер с последна сълза,

а сетне остави нощта да я среже.

Сега е стандартно със къса коса,

животът тече си тъй леко, банално.

Понякога нощем изважда я тя

и нежно я гали през сълзите жални.

А днес гледа своята дъщеря,

със плитка достигаща до земята.

Девойка прекрасна със нежна снага,

тя плитката своя с любов си премята.

И сети се мигом, ще дойде денят,

плитката своя в сълзи ще отреже.

Обзе я отново онази всесилна тъга,

а мъка я давеше с болката режеща.