Монолог

Измислен образ, с тяло на жена…

Очите ù към мене гледат, може би сънувам …

Протегна тихо своята ръка…

Усмихна се. Представих си за части от секундата как устните ù аз целувам…

- Здравей, намръщено момче…

- Защо си толкова нещастен и ликът ти студ излъчва…?

Въпроси няколко зададе ми и само в миг,

разбра, че нещо пак сърцето ми измъчва…

Но как да отговоря на мираж?

Как да пречупя логиката?

Как да контактувам с образи от болното ми може би съзнание?

Опитах тъпо да ù обясня,

но глух брътвеж се смотолеви от устата – сякаш заклинание…

- Не те разбирам ясно! Повтори!

- Защо, когато бесен си ми викаш, а сега ми шепнеш?

- Защо, когато искам да те доближа, ти гледаш ме със онзи лед в очите си?

Защо не трепнеш?

Сърцето мое беше огън, но преди.

Сега е просто тлееща жарава…

Привидно твърд съм, знам, че си личи,

но под черупката, душата ми е нежна, просто тя е по-корава…

Не се опитвай безразсъдно ти до мене да се добереш!

По-истински нещата са, когато всеки сам ти ги разкаже…

Най-пълно щастието е, когато вместо да очакваш във замяна, от душата си дадеш,

а дали си е заслужавало – то, времето ще ти покаже...