Монолог

МОНОЛОГ

Случва се така в последно време,

че отправям монолози

като Хамлет към баща си,

а не зная

слуша ли ме някой или

тъй отлитат думите в безкрая?!

Да отправиш нещо някому

и тишина да чуеш...

Нямо безразличие, разбирам...

А очаквах в плам и жупел

да изригне нещо черно,

да покрие всичко с лава

и във камък да застине...

Но не би...

Не съм отгатнал...

...................................

Някакъв глупак уби се

(или тъй поне си мислеше тогава),

но не умря, а даже още пита:

“Какво ли предизвика

писмото ми последно?

Дали поне една въздишка

за миналото тихо чу се?

Или пък гръмък смях посрещна

обърканите чувства във писмото?

А, може би, със някой даже

са чели ред по ред,

обсъждайки глупака?”

Но нищо – тишина и мрак студен...

А в мрака,

преплетени в едно

любов и гордост,

вяра, безнадеждност,

съмнение и страх,

обърканост и дивост...

И още някой, гледащ иронично

онази част от себе си,

която вие се в кошмарен сън

като змия обезглавена,

пръскаща не кръв, а черна злъч...

Как иска му се да я ритне,

да смаже в нея и последния живот...

Но той не е способен на това –

стои и гледа. И очаква...

Какво?!?

Развръзка, казват, има всяка драма

и той надява се да я намери.

Ще трябва да я предизвика,

щом не идва...

И точно туй сега той прави...

И тъй, отстъпвам Ви перото!

Дерзайте смело – той очаква!

30.01.1986г.

Свищов