Минаваш пак по въжения мост,
протегнат над живота ти невесел.
Люлее се светът, снишаваш ръст,
над бездната на времето надвесен.
Отчаян поглед хвърляш в пропастта
от спомени, желания и битки.
Любов, приела чувство за вина,
лежи разкъсана, но още жива.
Последен честен опит правиш сам
да изплетеш спасителната нишка.
Не виждаш – остри камъни са там
и не е нужно нищо, вече нищо. ...