Снощи нещо ме прихвана.

Зърнах на тавата моята луна, на лунната поляна.

В следващия миг с простряна длан,

тя хвана ми ръката в сюжет необигран.

Поведе ме по лунната пътека.

Сред милиони звезди бе спряло

времето, а светлинката им мека

около нас струеше, сякаш в приказка бе заспало.

Какво вълшебство, каква красота!

Сън ли бе това или в таз реалност бе една?

Преживяването вълнуващо, потайно,

с лек привкус на фаталност, струяща безкрайно.

Преплувахме цялата вселена.

Сами бяхме, сякаш изгубени в гора зелена.

Впуснахме се в безкрайността.

Моята луна със звезди в косите. Само аз и тя.