Лежа отново под мрака
и вслушвам се в своите мисли.
Нима само мъка и студ
ми носи животът цветисти?
Не виждам нито надежда,
нито утеха,
само безкрайна тъга,
обливаща моята стая,
като боядисана в черно стена.
Защо е тъй тежко бремето
да вървиш по своята тясна пътека,
защо, без на друг да вредиш,
лошото все тебе застига!
Нека изчезне материалният свят
и само за своите души да се грижим
и с вяра, чиста съвест и без грим
да бъдем просто щастливи!
Защо това ни поднася светът -
да се мъчим като клети животни,
вместо да получаваме точно това,
което сами заслужим,
което сами заработим!
Не намирам отговор
нито в светлото синьо небе,
нито в нощното мрачно,
но усещам в свойто сърце
тъпа болка - изгаряща.
Всеки път, щом стисна очи,
потичат тежки сълзите ми,
защото нима има надежда,
щом няма мечти в гърдите ми!
Сякаш тези облаци
са завладели времето
и не ще отминат със дъжда,
а слънцето се е превърнало
в изстинал, черен въглен,
завинаги залязло със свойта топлина.
Дали само малките звезди
ще трябва да заместят мойто слънце
и само тези малки светлини
ще носят щастието,
което носеха угасналите му лъчи?
Знам,
че безверието и примирението
са за душата ми жестокост,
но повтарям, като насън,
суровата истина все по-високо -
Мракът е господарят на деня
и - ща, не ща -
ще мъкна винаги своята горчилка -
своята съдба.
© Алиса Todos los derechos reservados