Лежа отново под мрака

и вслушвам се в своите мисли.

Нима само мъка и студ

ми носи животът цветисти?

Не виждам нито надежда,

нито утеха,

само безкрайна тъга,

обливаща моята стая,

като боядисана в черно стена.

Защо е тъй тежко бремето

да вървиш по своята тясна пътека,

защо, без на друг да вредиш,

лошото все тебе застига!

Нека изчезне материалният свят

и само за своите души да се грижим

и с вяра, чиста съвест и без грим

да бъдем просто щастливи!

Защо това ни поднася светът -

да се мъчим като клети животни,

вместо да получаваме точно това,

което сами заслужим,

което сами заработим!

Не намирам отговор

нито в светлото синьо небе,

нито в нощното мрачно,

но усещам в свойто сърце

тъпа болка - изгаряща.

Всеки път, щом стисна очи,

потичат тежки сълзите ми,

защото нима има надежда,

щом няма мечти в гърдите ми!

Сякаш тези облаци

са завладели времето

и не ще отминат със дъжда,

а слънцето се е превърнало

в изстинал, черен въглен,

завинаги залязло със свойта топлина.

Дали само малките звезди

ще трябва да заместят мойто слънце

и само тези малки светлини

ще носят щастието,

което носеха угасналите му лъчи?

Знам,

че безверието и примирението

са за душата ми жестокост,

но повтарям, като насън,

суровата истина все по-високо -

Мракът е господарят на деня

и - ща, не ща -

ще мъкна  винаги своята горчилка -

своята съдба.