Нощта прегърна пак земята
и нежно до студа се сви,
звездите като непозната
пронизваха я със очи...

И вятърът отдавна спеше
в легло от чужда самота.
Луната също си облече
нощница от светлина.

Дори сънят отдавна спеше
във кула от безброй мечти.
Безмълвно тишината беше
приспала нечии сълзи.

Но някъде из между мрака
едно момиче днес не спеше.
Със нежните си пръсти сякаш
тя мрежа от лъжи плетеше.

Заплиташе лъжа с лъжата,
но вплиташе и сълзи малко,
а също и от самотата,
която чувстваше се жалко...

Заплиташе отминал спомен,
а после секваща дъха въздишка...
И нечий лик, от мислите и гонен,
а после нечия угаснала усмивка...

Лъжа с лъжата, болката с тъгата
и бавно с мъка мрежата плетеше...
Над нея легнала смъртта самата -
проплакваше и като ангел бдеше...
...

Мрежата бе почти готова...
Ледът в очите на момичето засвети...
Защото болката от мрежата сурова
един страхливец щеше да усети!!!