Тази побеляла

от първия паднал сняг,

тихо стои си къща,

безмълвна и празна,

обгърната в гробовна тишина.

Не чува се ни звук, ни глас.

Не чува се шепот,

сякаш замлъкнало е всичко в смъртен захлас.

Помня денем гласа му.

Помня нощем съня му.

Топлината му и неговата светлина.

Тъгата му и неговата доброта.

Зимата люта и тихия сняг.

Обгръщат шума от вечния бяг.

Пресъхнаха сълзи, тъгата стои.

Кога ще се махне? Колко ще боли?

Помня лицето му, заспало в смъртта.

Помня усмивката му, запазена за вечността.

Помня ръцете си пречупени.

Помня устните си напукани.

Песента на есенните птици,

замлъкнала вече, а бяха стотици.

Студа обгръща душата ми

и бавно, жестоко, тихо и горчиво

замразява сърцата ни.

Усмивка във вечния сън.

Живот във смъртта.

Защо Боже си отиде тази душа?

Устните му - замлъкнали.

Сърцето - в покой.

Докога ще се излива върху мен този болезнен порой?

Че ние губим, за да намерим.

И намираме, за да губим.

Отричаме живота

и признаваме смъртта.

Живея аз с тази огнена тъга.

Живота му свърши и продължи в смъртта.

Но, остави ме в ужасна самота.

Живей в сърцето ми, завинаги.

Остави тази мъка на мен.

Година след година

и ден след  ден.