На баща ми
Тази побеляла
от първия паднал сняг,
тихо стои си къща,
безмълвна и празна,
обгърната в гробовна тишина.
Не чува се ни звук, ни глас.
Не чува се шепот,
сякаш замлъкнало е всичко в смъртен захлас.
Помня денем гласа му.
Помня нощем съня му.
Топлината му и неговата светлина.
Тъгата му и неговата доброта.
Зимата люта и тихия сняг.
Обгръщат шума от вечния бяг.
Пресъхнаха сълзи, тъгата стои.
Кога ще се махне? Колко ще боли?
Помня лицето му, заспало в смъртта.
Помня усмивката му, запазена за вечността.
Помня ръцете си пречупени.
Помня устните си напукани.
Песента на есенните птици,
замлъкнала вече, а бяха стотици.
Студа обгръща душата ми
и бавно, жестоко, тихо и горчиво
замразява сърцата ни.
Усмивка във вечния сън.
Живот във смъртта.
Защо Боже си отиде тази душа?
Устните му - замлъкнали.
Сърцето - в покой.
Докога ще се излива върху мен този болезнен порой?
Че ние губим, за да намерим.
И намираме, за да губим.
Отричаме живота
и признаваме смъртта.
Живея аз с тази огнена тъга.
Живота му свърши и продължи в смъртта.
Но, остави ме в ужасна самота.
Живей в сърцето ми, завинаги.
Остави тази мъка на мен.
Година след година
и ден след ден.
© Нези Икономова All rights reserved.
