На Димо Станев от Стара Загора
|
(по снимка от Мелнишките вечери, 2002))) На снимката: едно старозагорче, засилило се думи да троши, да хруска римите и - за да ги засрамвал! - шлюпките по хората да мята. И аз до него потопорчен. Демек - разбираме от занаята. Претъпкани сме стихове - и умовете, и джобовете ни, и стомасите ни са претъпкани. Дошли сме тук като на карнавал - да хвърляме остатъци. Ги твоите купуват и преглъщат като веронал, ги моите използват за салфетки, да бършат бликналата пяна от устата си. В една компания сме двамата, поете! Дай да не спорим, кой по-голям, кой по-нормален. Ти думите гризеш от болка, а аз ги глозгам и се кефя! И на твоя, и на моя гроб ще никнат стихове. Помни това. Ти като влак ще префучиш през дефилето, към своето Никъде. Аз като малка гара ще остана, в своето Никога. Но докато седим така, аз - вдетинено старче, ти - непораснало от мъдрости дете, но докато минава влакът и гарата от грохот се люлее, ВИЖ, дядо Боже с месеца и слънцето в ръце - като с две кани - и се чуди от коя да ни налее. И аз за шлифера го дърпам, за да послуша стихове на маса, и ти за трети път му казваш, че вместо вино искаш БИРА, а Той не чува. Не, след тая снимка вече съм съгласен: друго може, но от поезия и от поети дядо Боже нищо не разбира! |
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Райчо Русев Todos los derechos reservados
