На една болест

На 18 ме откри и ме поиска, 

дори нахално ме превзе.

С бурен вятър

и без пристан – 

заплувахме в едно море.

Приливите идваха случайно.

В безлунни нощи и без ред,

копнеех и си мислех тайно

за сън, за думи и куплет.

Понякога се губех и не виждах

кое, къде и до кога?

Ти следвала си ме подвижно.

Твоя съм. А ти си ми сестра.

Фарът сякаш свети надалеч.

Не си от бързите плувци.

Опъвам ти се,

дърпам се

и бягам,

разчувстваш ме, 

припомняш ми,

туптиш.

Вълните са нещо любимо.

Дори и да губя своя компас.

Ще потъвам, 

ще плувам, 

ще искам.

Растеш сякаш с мен.

Но съм повече Аз.