/ по Татьяна Танько /
В душата ми - чернозем изоран,
а уж беше добре засят...
Колко е тъжно... Стихът е надран...
Пак сме по пътеки със сняг...
Обели Животът кътните зъби...
Опипом вървя... Пътека избирам...
Между плешките вече ръждиво се гърбя...
Торбата с тъга - все подире ми...
През сърцето на студената зима
сее вятърът гладните врани...
Кълват го... Дори зрънце надежда да има ...