28.01.2010 г., 9:24 ч.

На жената без лице, която идва в съня ми 

  Поезия » Любовна
695 0 2

/ по Татьяна Танько /

 

В душата ми - чернозем изоран,

а уж беше добре засят...

Колко е тъжно... Стихът е надран...

Пак сме по пътеки със сняг...

 

Обели Животът кътните зъби...

Опипом вървя... Пътека избирам...

Между плешките вече ръждиво се гърбя...

Торбата с тъга - все подире ми...

 

През сърцето на студената зима

сее вятърът гладните врани...

Кълват го... Дори зрънце надежда да има

и чувствата, неприбрани...

 

Правя на Съдбата свилен капан...

По друма ми, Добро не ме глези...

Ако дойдеш, ще имаш сърце-талисман...

А луната, безсрамно, се плези...

 

Капка по капка... В душата ми е порой...

Който предаде ме - не подавам ръка!

Който позна ме - изгуби покой!

Колко е тъжно... и е накъсан стихът...

 

През сърцето на студената зима

сее вятърът гладните врани...

Изкълвават го... Дори зрънце надежда да има

и чувствата, неприбрани...

© Красимир Дяков Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • !познах те...
  • Който предаде ме - не подавам ръка!

    Който позна ме - изгуби покой!

    !!!
Предложения
: ??:??