На жената без лице, която идва в съня ми
/ по Татьяна Танько /
В душата ми - чернозем изоран,
а уж беше добре засят...
Колко е тъжно... Стихът е надран...
Пак сме по пътеки със сняг...
Обели Животът кътните зъби...
Опипом вървя... Пътека избирам...
Между плешките вече ръждиво се гърбя...
Торбата с тъга - все подире ми...
През сърцето на студената зима
сее вятърът гладните врани...
Кълват го... Дори зрънце надежда да има
и чувствата, неприбрани...
Правя на Съдбата свилен капан...
По друма ми, Добро не ме глези...
Ако дойдеш, ще имаш сърце-талисман...
А луната, безсрамно, се плези...
Капка по капка... В душата ми е порой...
Който предаде ме - не подавам ръка!
Който позна ме - изгуби покой!
Колко е тъжно... и е накъсан стихът...
През сърцето на студената зима
сее вятърът гладните врани...
Изкълвават го... Дори зрънце надежда да има
и чувствата, неприбрани...
© Красимир Дяков All rights reserved.
