Не мога да спра шума в мозъка ми,

толкова много мисли за теб, за музиката,

въображението ми създава сюжети необятни,

така заспивам вечер...

Ти си поет-съчиняваш мислите ми,

ти си художник-рисуваш картините в съзнанието ми,

но ти си грях- не мога да те имам,

искам те, но реалността не е за нас.

Реалността ще ни погуби,

в нея няма чувства, там е невъзможно да се имаме.

В реалността няма думи, които да обяснят правилно чувствата ми, там няма място за душите, за любовта, за страстта.

Ние сме отлъчените, грешните, опасните.

Но за кого? Кой определи правилата? Кой сложи рамките?