На прага
Малката църквица, родното село,
наведох глава, но пак не посмях
да вляза, а хора се бутаха смело,
донесли парица, свещичка и грях .
На пейката в двора приседнах,
все по-тежка става тая тъга.
Камък в душата несретна,
като болест мори ме тая вина.
Избягах, оставих, рекох тежки слова,
глава не обърнах, заслепи ме срама,
изтръгнах си корена , тръгнах натам,
дето всеки безгрижен е, понеже е сам.
Горделиво отблъсквах всяка молба,
сега копнея едно "Чедо, ела!"
Сега ми е болно и ме души тоя страх,
сега ме давят сълзи, сега закъснях.
Да прекрача прага покаяно, нямо
да помоля за прошка и ново начало?
Знам, че отдавна простил си ми, Боже,
но сърцето ми още не може.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Силвия Върбановска Todos los derechos reservados
