Малката църквица, родното село,

наведох глава, но  пак не посмях

да вляза, а хора се бутаха смело,

донесли парица, свещичка и грях .

На пейката в двора приседнах,

все по-тежка става тая тъга.

Камък в душата  несретна,

като болест мори ме тая вина.

Избягах, оставих, рекох тежки слова,

глава не обърнах, заслепи ме срама,

изтръгнах си корена , тръгнах натам,

дето всеки безгрижен е, понеже е сам.

Горделиво отблъсквах всяка молба,

сега копнея едно "Чедо,  ела!"

Сега ми е болно и  ме души тоя страх,

сега ме давят сълзи, сега закъснях.

Да прекрача прага покаяно, нямо

да помоля за прошка и ново начало?

Знам, че отдавна простил си ми, Боже,

но сърцето ми още не може.