На прага
Малката църквица, родното село,
наведох глава, но пак не посмях
да вляза, а хора се бутаха смело,
донесли парица, свещичка и грях .
На пейката в двора приседнах,
все по-тежка става тая тъга.
Камък в душата несретна,
като болест мори ме тая вина.
Избягах, оставих, рекох тежки слова,
глава не обърнах, заслепи ме срама,
изтръгнах си корена , тръгнах натам,
дето всеки безгрижен е, понеже е сам.
Горделиво отблъсквах всяка молба,
сега копнея едно "Чедо, ела!"
Сега ми е болно и ме души тоя страх,
сега ме давят сълзи, сега закъснях.
Да прекрача прага покаяно, нямо
да помоля за прошка и ново начало?
Знам, че отдавна простил си ми, Боже,
но сърцето ми още не може.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Върбановска Всички права запазени
