Отъпкахме я Братската могила,
а тя откак се помни – все ни трае.
Под облата ù гръд сега се свива
животът ми – почти му виждам края...
Началото му някак ми се губи,
но бяхме русокоси – аз и дните.
В училище бях свикнала да чувам,
че „Пролет иде! Вдигат се мъглите!”
А те, мъглите, ставаха по-гъсти,
виж, дните и косите оредяха –
а истините ги броя на пръсти –
поне ония, дето оцеляха. ...