На предела
Отъпкахме я Братската могила,
а тя откак се помни – все ни трае.
Под облата ù гръд сега се свива
животът ми – почти му виждам края...
Началото му някак ми се губи,
но бяхме русокоси – аз и дните.
В училище бях свикнала да чувам,
че „Пролет иде! Вдигат се мъглите!”
А те, мъглите, ставаха по-гъсти,
виж, дните и косите оредяха –
а истините ги броя на пръсти –
поне ония, дето оцеляха.
Историята, дето все крещеше
вината ми пред падналите жертви,
и също – дето много се кълнеше,
а после някак странно се изметна,
сега ме връзва с двата нейни края,
на хълма от високото ме гледа.
И ставам по-виновна и не зная
дали не се превръщам в сянка бледа
на всичката оная луда пищност
от слово, от букети и фанфари –
какво тук значи някаква си личност?! -
за кой ли път на босо ме завари
едно голямо утро, във което
се случи да не видя нищо друго,
освен, че дядо тръгна към полето.
И всеки ден за мене беше чудо –
но чудото бе долу, под баира -
в оная плевня, дето сто години
нишаните на времето се сбират
по стъпките на моите роднини...
А всичко друго пламна като клада.
Могилата стои недостижима.
И Господ днес – тъй както и тогава,
все тихо гледа. И невъзмутимо.
© Галена Воротинцева All rights reserved.
