Младите старци на новото време,
с поглед от своите тераси.
Ред поколения, избрали за символ
изгнилите кооперации.
С мухлясали мисли зад своите прозорци,
с шепа прашасали спомени.
Затлачили своите дробове с безвремие,
на нейде във нищото водени.
Затиснати с бреме, негодни да движат
света във вярна посока.
Примигнат, примижат, блажено заспиват,
повити в измама жестока.
Тук смърт пак блуждае, омесила рано
обреден хляб с приспивателни.
В градините нейни не никнат цветя –
само мъртви корени всякакви.
Казва: ,,Вземете си, има за всички!
Къшеи деменция безплатно!”
Ред склерозирали сухи ръце
се протягат в апатия... Внезапно.
Вярваме даже, че всъщност избрани сме
да свършим дела преголеми.
Виждаме – нещо се движи там, мърда де,
историята пишем на смени.
С усилие прекрачваме прага и ето –
навън сме, сред сивата пустош.
Изшмъркали своите последни запаси
от своята битова същност.
© Константин Дренски Todos los derechos reservados