На раздумка с Дявола...
Кафето горчиво изпих и в каприз
внезапен поисках да видя сега
дали пък Съдбата с нехаен реприз
не готви ми глупава, нова шега...
Но трепнах защото до болка познат
ме гледаше образ усмихнат, рогат-
и сякаш прониза ме с рентген-лъчи
зеленият фосфор от умни очи...
Разклати рогцата на малко козле,
и с глас неочакван за миг ме смути:
-Какво ти е братко?... Изглеждаш ми зле
и весел не си ти, тъй както преди...
В душата ти виждам тревога пълзи,
кървят ти очите, във плач без сълзѝ,
не можеш ти нищо да скриеш от мен-
тревога в теб съска с език раздвоен...
Внезапно пред него усетих се гол
и сякаш отворена книга аз бях-
зеленият фосфор душата пробол
накара ме малко да трепна от страх.
Не знаейки как да започна подред
объркващ на думите смисъл и ред
тревогата своя пред него разкрих-
безсмислено беше и нищо не скрих...
...Ти питаш защо съм невесел сега,
тревогата питаш защо ме гнетѝ?...
Ей кръст ти чертая с трептяща ръка,
макар че във кръста не вярваш и ти!...
Аз също не вярвам, но тъй от деди
свещена традиция нам отреди:
когато за вярност обет ще дадем-
пред кръст и кама да се вечно кълнем...
И ето кълна ти: се тоя Живот
обичам безкрайно и тая любов
платил бих със всичко, дори с ешафод,
приел бих и жребий ненужно суров,
но как да съм весел сега ми кажи,
когато Оная с косата кръжѝ
и сякаш Света е от Бога проклет-
тя брули Живота без милост, без ред!...
И не на мъгляво предчувстви тя
е рожба, а образ тъй земно зловещ-
в нелепата участ на мъртви цветя
тревогата моя ти сам ще съзреш...
Крещи тя в очите на гладни деца
напомня съдба на умрели слънца
и питай ми после дали бих могъл
да бъда безгрижен и весел- не зъл!...
Как весел да бъда кажи ми сега
над мене се вият тревожни орли
и аз уморих се от тази Съдба:
да гоня кошмари в предчуствия зли...
И сякаш катран от библейския ад
до днес се разлива над нашия Свят,
а тъпана, който тревожно трещи-
от моята кожа е, знаеш ли ти!...
Зеленият фосфор сияе в мъгла...
-Ех Дяволе, гявол си, гявол си тук,
не ти ли отърва обръщаш глава-
ни лук сякаш ял, ни мирисал си лук...
Очите налудни на сиви дула
се взират зловещо към детски тела,
смъртта разпорежда край нас пиршество
в прослава на диво и зло божество...
Но тъй е Живота кодиран във мен-
веднъж да се раждам, веднъж да умра,
а знам че събирани ден подир ден
са бомби със мощ от разбити ядра
и ето духът им обърнат в тротил:
Животът сто пъти във мен би убил...
...Ех Дяволе, братко, кажи като мъж-
и що ли сто пъти,
щом стига веднъж!...
Коста Качев
© Коста Качев Todos los derechos reservados
Обновена структура и интересна римна схема.
Много стойностна творба!
Поздравления, Коста!