Съдбата е втренчила поглед в мен

и чака да моля за милост,

присвива очи и разлива вини,

притисната моята дързост

нехае за времето, то и тежи,

разтапя се с всеки нов изгрев,

а слънцето бавно прострелва с лъчи,

наднича през облаци сиви.

Не ми се говори с нея сега,

знам как да измисля пътека

и капчици смелост събирам в торба

с по-малка злина се върви по-леко.

Със свежият полъх на пролетен бриз

на пръсти ще вляза в съня ти,

не вярвай на сънища, днес е каприз

изтръгнат от бъдещо утре.

Ще седна за малко, ще помълча,

съдбата над нас ще витае,

а времето тайно ще пусне брояча,

с който измерва секундите щастие.

А после ще тръгна, незнайно къде

и връщане няма да има,

съдбата отново нишки преде

в енигма различна, ранима.

maiaan