Понякога притварям клепки
и чакам да ме гушкаш,
както някога,
когато двамата-
сюоделяхме най-нужното в света...
В душата ми опарен въглен -
е свил гнездо ...
и тихичко изпуска дим ,
че мъртва любовта изстена,
когато я събудиха във Рим...
и времето не може да лекува
дори, когато сме сами...
мехури от любов
и бита нежност,
озкупени с пари
и тонове лъжа ...
да притежаваш значи, че си празен-
а да убиваш- е въпрос на самота.
Тиктака времето,
когато съм на улицата...
в очакване да дойдеш със каляска ...
принцесата на татко ... къде ли се е сгушила сега?
***
поискай да се срещнем на средата,
където се роди звезда...
тогава ще ти кажа -
колко много те обичам...
и как ми липсваш в тази самота...
да те усмихна само
ще е радост...
да те прегърна -сбъдната мечта...
че двамата сме имали искрата,
която е запалила около нас
на топлото уюта
в изпита нежност ,
подадена в детска лудост,
откраднала на сивото цвета...
Прегръщам те ...
така далечен
и толкоз липсващ - мили мой, баща !
© ДМ Todos los derechos reservados